Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

Клара, разбира се, веднага схвана за какво иде реч.

Щом Досън й спомена за дъщерята на лорд Скестинин, веждите й се покатериха високо-високо.

— Мили боже! — възкликна тя. — Сабиха Скестинин? Кой да си помисли?

— Знаеш ли нещо за момичето? — попита Досън.

Клара остави бродерията, извади глинената лула от устата си и почука лекичко с мундщука й по коляното си. Прозорецът на стаята беше отворен и ароматът на люляците се смесваше с тютюневия дим.

— Умно момиче. Много хубаво. Кротко по нрав, доколкото мога да преценя, макар че ги знаеш какви са момичетата. Лъжат по-умело и от банкери. И, което е по-важно, със сигурност не е ялова.

Досън съвсем се обърка. Приседна на ръба на леглото, вперил поглед в съпругата си. Тя въздъхна.

— Преди две години роди момченце, бащата е неизвестен — обясни Клара. — Отглеждат го в Естинпорт, при близки на семейството. Всички усърдно се преструват, че детето не съществува, но и всички знаят за него. Предполагам, че лорд Скестинин охотно би написал писмо за представяне на всеки с капка благородническа кръв в жилите.

— Не — каза Досън. — Абсурд. Няма да позволя момчето ми да носи дрехи втора ръка.

— Тя не е палто, скъпи.

— Знаеш какво имам предвид — каза Досън и стана. Трябваше и сам да се сети. Джори се беше смутил, изглеждаше засрамен. И как иначе, щом онази мръсница… А Досън му беше казал, че е добре, дето е получил писмото. — Ще ида още сега при него и ще сложа край на това.

— Недей.

Досън спря на прага и се обърна. Клара седеше все така спокойно. Лицето й беше меко и кръгло, очите й — вперени в неговите. Съвършените й розови устни се повдигнаха в усмивка, светлината от прозореца я къпеше косо и тя изглеждаше… не, не млада. По-добре от млада. Изглеждаше като себе си.

— Но, скъпа, ако Джори…

— Ще минат седмици, преди двамата да се срещнат. Няма нужда да бързаме.

Досън направи крачка назад в стаята, без дори да го осъзнае. Клара лапна отново лулата, дръпна и от ноздрите й излезе дим, сякаш в женската й плът беше скрит дракон от древни времена. Тонът й беше лек, почти небрежен, но очите й не го изпускаха и за миг.

— Ако си спомням правилно, аз не ти бях първото момиче в леглото — каза тя. — Мисля, че знаеше съвсем точно какво правиш, когато дойдох при теб в първата ни брачна нощ.

— Тя е жена — каза Досън. — Не е същото.

— Сигурно си прав — каза Клара и в тона й се промъкна меланхолична нотка. — И все пак всички имаме мигове на слабост. Самата аз бях готова да ти пристана месеци преди да ме направиш честна жена, сигурно си спомняш.

Спомняше си, и още как. Дори сега тялото му реагира еднозначно.

— Опитваш се да ме разсееш.

— И успявам — каза Клара. — Извадила е лош късмет, била е недискретна, да, но това не я прави лош човек. Или лоша съпруга. Ти не бързай да говориш с Джори, а аз ще поразпитам за нея, щом се върнем в Камнипол. Лорд Скестинин може да се окаже много ценен съюзник, ако Джори подаде ръка на падналата му щерка. А и може би двамата са влюбени.

Протегна ръка и го дръпна да седне до нея. Кожата й не беше толкова гладка като преди две десетилетия и четири деца, но беше мека. Смехът в очите й породи лекота в собственото му сърце и Досън усети как гневът му се оттича. Извади лулата от устата й, наведе се и я целуна. Устата му се напълни с дим. Когато се дръпна, Клара се усмихваше.

— Дано поне му е вярна — каза той с въздишка. — Няма да търпя в семейството си предатели.

Сянка мина през очите на Клара и изчезна.

— Когато му дойде времето — каза тя. — Ще се тревожим, когато му дойде времето.

Седмица след трийсет и деветия си рожден ден Маркъс клечеше в уличката и чакаше. Тих дъждец се сипеше в нощта и обсипваше с миниатюрни мъниста промазаната вълна на плаща му. Ярдем стоеше невидим в сенките зад него. В къщата от другата страна на малкия площад нечия сянка затъмни прозореца — мъж се взираше в мрака навън. Някой по-неопитен сигурно би се дръпнал назад, но Уестер знаеше как да остане незабелязан. Мъжът на прозореца се махна. Дъждът трополеше по камъните в тихата нощ.

— Не мога да й кажа какво да прави — обади се Маркъс.

— Не можеш, сър.

— Тя е голяма жена. Е, почти голяма жена. Но определено не е дете.

— Трудна възраст, сър — съгласи се Ярдем.

— Иска да контролира живота си. Да е самостоятелна. Проблемът е, че цял живот е била зависима, а после изведнъж трябваше сама да решава всичко. Месеци наред управлява банката самостоятелно. И разбра, че може да се справи. Не знам как ще отстъпи сега.