Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

— И какви са плановете му за откриването на сезона? Обичайният пир, предполагам?

— Фойерверки — каза Сана Даскелин. — Татко откри един страхотен хитрец от Боржа, който има машини, с които да насочва пламъците, а самите пламъци са в различни цветове. Видях го, докато си настройваше машините. — Наведе се към него, незначителна промяна в стойката, която намекваше за споделена тайна. — Много е красиво, но мирише на сяра.

Гедер се засмя. Придружителката тралгун стоеше невъзмутима в ъгъла като пазач в менителница. Гедер тръгна към един стол, но момичето се измести към крайчеца на дивана и подканящо потупа освободеното място. Канеше го да седне до нея. Гедер се поколеба, после приседна на дивана, като внимаваше да не я докосва. Усмивката й беше светлина и сенки, караше Гедер да се чувства хем развълнуван, хем притеснен, сякаш девойката му се присмиваше тайничко.

— Не е ли неприятно да делите общ двор с Къртин Исандриан? — попита тя.

— Не бих казал — отвърна Гедер. — А и той още не се е върнал в Камнипол. Когато се прибере, може и да стане неприятно. Да възникне проблем. Конфликт дори.

— Едва ли — каза Сана. — Исандриан може и да е достатъчно глупав, за да се събира с предатели, но разбира кога има лъв насреща си.

— За това не знам — каза Гедер. Изражението на Сана го приканваше да се присъедини към усмивката й и той не устоя. — Тоест… сигурно е така. — Сви пръсти в лапа и перна въздуха. — Ррррр.

Сана се разсмя и това незнайно как скъси разстоянието помежду им.

Миришеше на розова вода и мускус. Когато забърса с пръсти ръката му, в гърлото му заседна буца.

— Много съм жадна — каза тя. — А вие?

— И аз — отвърна Гедер още преди да е проумял какво го пита.

— Серибина?

— Мадам? — отзова се тралгунката.

— Би ли ни донесла вода?

— Разбира се, мадам.

„Ама тя ти е придружителка, би трябвало да те варди неотлъчно“ — помисли си Гедер, после прехапа устна, преди да е изтърсил нещо в този смисъл. Всеки миг щеше да остане сам с жена. Жена с благородна кръв, която очевидно нареждаше нещата така, че да прекара няколко минути насаме с него в неговата къща. Гедер усети как членът му щръква в гащите и прехапа устна още по-силно, за да го спре. Тралгунката тръгна към вратата с достолепието на кораб в открито море. Гедер се разкъсваше между желанието да й види гърба и импулса да я повика обратно.

За щастие дилемата се разреши по друг начин.

— Милорд — каза икономът от прага миг преди тралгунката да стигне дотам. — Извинете, че ви прекъсвам. Пристигна сър Дарин Ашфорт и моли да му отделите от времето си.

— Ашфорт? — повтори Сана. Изненадата промени гласа й и сега той сякаш принадлежеше на друга жена, по-сериозна и зряла. Сана погледна Гедер с по-малко кокетство и повече респект. — Не знаех, че се познавате с посланика.

— Услуга — каза Гедер. Думите му бягаха. — За приятел.

Лицето със съвършената кожа се заглади. Гедер остана с впечатлението — може би точно, а може би въображаемо, — че зад големите си черни очи момичето смята на бързи обороти.

— Е — каза Сана. — Не мога да ви задържам от държавни дела. Ще дойдете на бала на татко, нали?

— Да — отвърна Гедер и стана заедно с нея. — Обещавам. Ще дойда.

— Имам свидетели — каза през смях тя и посочи слугите. Подаде му отново ръката си и този път Гедер я целуна.

— Ще ви изпратя.

— Благодаря ви, барон Ибинлес — отвърна Сана и го хвана под ръка.

Извървяха заедно разстоянието от задната част на къщата до широките каменни стъпала, където чакаше нейната карета, старомодна, с конски, а не с робски впряг. С облекчение, но и с дълбоко съжаление, Гедер предаде Сана на грижите на слугите. Тя сложи краче на стъпенката и се качи в каретата сред водопад от коприна. Стори му се, че отново долавя уханието на розова вода и мускус, но този път със сигурност беше илюзия или някакъв особено силен спомен, физиологичен почти. Каретата потегли. Гедер погледна към празната къща на Исандриан и по гръбнака му плъзнаха неспокойни тръпки.

— Играете опасна игра, милорд — обади се зад него непознат глас.

Мъжът беше първокръвен, със светлокестенява коса и открито лице. Облечен беше с кожени дрехи за път и вълнено наметало, цялото в бродерия, облекло, което изглеждаше скромно на пръв поглед и превзето на втори. Нямаше нужда да казват на Гедер кой е. Сър Дарин Ашфорт беше крачеща реклама на самия себе си.

— Милорд посланик — каза Гедер.

Ашфорт кимна, но не гледаше към него, а към двора.