Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

Вместо това книгата се оказа пълна с все по-невероятни открития, направени от един почти свръхестествено хитроумен автор, които на свой ред водеха до нови и нови уж революционни проникновения, имаше и куп признания за сексуални простъпки, които звучаха повече като хвалби, отколкото като разкаяние. На всеки двайсетина страници анонимният автор се чувстваше длъжен да повтори тезата си, често със същите фрази. И всеки път, когато явната искреност на текста приковеше вниманието на Гедер и го изпълнеше с надежда, се появяваше поредната фантасмагория. Полугущер на име Амидизъм?

С характерната за разочарованието яснота Гедер си даде сметка, че се е надявал да отрие паралел между автора на книгата и Басрахип, висшия свещеник на паешката богиня. Така де, и двамата обещаваха да разкрият тайна история, непозната за човечеството. Но за разлика от Басрахип, който притежаваше силата на Синир Кушку, Праведния слуга — богинята на паяците, — този тип от книгата бълваше единствено небивалици и очевидно страдаше от мания за величие. Басрахип, уви, долавяше лъжата и истината само в живите гласове, а не в писаната реч…

— Барон Ибинлес?

Гедер вдигна очи, едновременно подразнен и поласкан от прекъсването. Икономът му беше първокръвен мъж с дълга бяла брада и бухлати бели вежди — напомняше му за рисунките на Снежния чичко от детските му книжки.

— Да?

— Имате посетител, милорд. Дама.

Гедер стана от писалището. Личният му кабинет беше претъпкан с книги, тетрадки, свитъци и восъчни дъски, всичко нахвърляно където дойде. Той плъзна смутено поглед по неразборията. Не би могъл да посрещне посетителката тук.

— Добре — каза Гедер. — Покани я във… В градината?

— Вече поканих дамата в северната дневна, милорд.

Гедер кимна, повече на себе си, отколкото на иконома.

— Северната дневна — повтори той. — И къде по-точно е тя?

— Ще ви заведа, милорд.

Къщата и паркът около нея бяха нови за него, непознати. Преди година той беше наследникът на виконта на Сламенкърш. Сега, след като Басрахип му беше помогнал да разкрие заговора на Фелдин Маас, беше не само барон Ибинлес, но и протектор на принц Астер. Момчето, което някога щеше да е крал на Антеа, му беше повереник. За такава чест дори не беше мечтал. Животът му се беше изпълнил с неща, които доскоро изглеждаха непостижими.

През зимата беше следвал Кралския лов из страната, прекарал беше известно време и в Ибинлес. Да се върне в столицата, в градската къща на барона, беше повече от странно. В същата къща, където Фелдин Маас, предишният барон Ибинлес, беше убил жена си. В същата градина, през която Гедер беше избягал онази нощ, притиснал към гърдите си писмата, които уличаваха Маас в заговор и държавна измяна. Всичко тук крещеше за опасност. Но беше негово по право.

Северната дневна се оказа стаята, която за себе си Гедер беше нарекъл „хола до вътрешния двор“. А гостенката, която го чакаше там, не беше онази, която беше очаквал.

Беше виждал момичето в двора преди година, но пък в двора беше виждал кажи-речи всички. Кожата й притежаваше мекия кафяв оттенък на кафе с мляко, косата й се спускаше нежно около продълговатото лице с високи скули. Носеше яркозелена рокля под черно кожено наметало, възширочко в тон с модата, която Гедер неволно беше наложил. Придружаваше я едра тралгунка, която стоеше в ъгъла, комична с натруфената си рокля.

— А, оо… — измрънка глупаво Гедер.

— Лорд-протектор Гедер Палиако — обяви напевно икономът. — Лейди Сана Даскелин, трета дъщеря на лорд Канл Даскелин.

— Дано не идвам в неподходящ момент? — каза лейди Сана и се плъзна през стаята към него, протегнала ръка за поздрав. Гедер я поздрави.

— Не. — И кимна. — Няма проблем.

Усмивката й грейна на мига.

— Баща ми дава бал по случай началото на дворцовия сезон и реших да ви донеса поканата лично. Дано не ме сметнете за твърде смела.

Тя стисна лекичко пръстите му и Гедер си даде сметка, че още държи ръката й. Пусна я смутено.

— Само от няколко дни сте в Камнипол — каза тя. — Как намирате новата си къща?

Гедер скръсти ръце с надеждата, че така изглежда по-спокоен, отколкото се чувстваше.

— През повечето време я намирам с карта и водач — каза той. — Маас никога не ме е канил тук. Движехме се в различни кръгове. През зимата, в имението, губех часове, докато открия къде е държал едно или друго.

Тя се засмя и седна на един тапициран с червена коприна диван. „Явно не бърза да си тръгне“, осъзна Гедер. Комбинацията от смущение и възбуда не му се отразяваше добре. Разговаряше с жена в собствената си къща, в присъствието на нейната придружителка. Съвсем според етикета и правилата за добро поведение, но въпреки това кръвта препускаше в тялото му по-бързо от нормалното. Той облиза нервно устни.