Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

Стигнаха до площада, където в мирно време фермери продаваха плодове и зеленчуци, а слугите от господарските къщи западно от Прореза идваха да пазаруват. Вонята на гнило от канавките подсказваше къде се е озовала непродадената стока от последния пазарен ден. Двайсетина мъже се появиха откъм другия край на площада, носеха запалени факли високо над главите си. Без да си разменят и дума, Клара и Джори хлътнаха в нишата пред входа на малък дюкян и повлякоха и Сабиха със себе си. Светлината на факлите беше толкова ярка, че не смееха да погледнат към нея. Мъжете крещяха, гласовете им бяха пияни от насилие и вино. Отиваха в посоката, от която бяха дошли Клара, Джори и Сабиха. Право към градската къща на Калиам. Клара присви очи в опит да различи цветовете им. Може да бяха приятели, тръгнали да подкрепят отбраната на къщата, или врагове, готови да убиват, плячкосват и палят. Цветовете не се виждаха, а Клара не смееше да излезе от укритието си.

Когато и последният мъж отмина, Джори се измъкна от нишата и след миг Клара и Сабиха го последваха. Сабиха я хвана за ръката и не я пусна. Клара придърпа момичето до себе си. Някъде вдясно пищеше жена. Досега не бяха срещнали нито един стражар от градската гвардия по улиците. Писъците на жената пресекнаха. Клара си каза, че някой й се е притекъл на помощ. Можеше да си го повтаря до втръсване, но нямаше начин да го повярва.

На половината път до западната порта стигнаха до барикада, преградила улицата. Маси, столове, сандъци и една преобърната каруца. И от двете страни на барикадата имаше хора. Но дали я бяха издигнали, за да спрат бегълци като тях, които се опитват да напуснат града, или за да попречат на войници и разбойници, тръгнали към столицата, Клара можеше само да гадае. Мъжете не носеха униформа. Нямаше знаменца на благороднически домове. Ако войната беше насилие, съобразено с правила, традиции и чест, то това не беше война, а нещо по-лошо.

— Какво ще правим? — попита тя шепнешком.

— Елате с мен — каза Джори.

Задната уличка беше мръсна, но точно сега това не беше важно. Ако подгъвът на наметалото й забършеше карантиите, изхвърлени от някоя месарница, това би било съвсем в тон с всичко останало. Етикетът и деликатността имаха своето място, но то не беше тук. Джори беше вдигнал глава и гледаше към нощното небе, сякаш се боеше звездите да не го отнесат нанякъде. А после изсумтя доволно.

— Какво? — попита Клара.

— Онзи покрив там — каза той и посочи едноетажна пивница със затъмнени светлини и затворени капаци. — Ако ви повдигна, ще можете ли да се покатерите?

Клара огледа сградата. Минали бяха десетилетия, откакто за последно се беше катерила на забранени места. А дори и тогава се катереха най-вече по дървета.

— Мога да опитам — каза тя.

Най-напред повдигнаха Сабиха, после Джори вдигна майка си, а Сабиха хвана ръцете й и я издърпа на покрива. Джори се набра на ръце последен. Даде им знак да мълчат и ги поведе покрай стрехата към тъмна ниша, в която имаше дървена стълба към съседната сграда.

— Ако се качим горе — прошепна Джори, — знам едно място, където можем да прехвърлим стълбата над уличката и да минем по нея. Така барикадата ще остане зад гърба ни. Стига да не погледнат нагоре.

— Започвам да си мисля, че не съм те възпитала добре — каза тихичко Клара и се заизкачва по стълбата.

От върха на втория етаж улицата изглеждаше много далеч. Мъжете при барикадата се смееха на нещо, но в гласовете им се долавяше истерична нотка — бяха уплашени и се опитваха да скрият със смях страха си. Сабиха се качи след Клара, а Джори коленичи и внимателно изтегли стълбата.

Клара обходи с поглед града. Своя град. Стълбове пушек имаше кажи-речи навсякъде, но най-големият, онзи най-близо до Кралски шпил, беше започнал да изтънява. Или някой беше организирал пожарникарска бригада, или от горящата къща бяха останали само камъните. Крепостните стени в далечината грееха от светулките на запалени факли, а ниският полумесец сякаш всеки миг щеше да целуне западната порта.

Западната порта.

— Спри — каза Клара. — Остави стълбата.

— Не, ще свърши работа — каза Джори. — Знам, че не изглежда достатъчно здрава, но съм го правил и преди. Минавахме на бас оттук, когато бях…

— Портите са затворени — каза Клара. — Някой е запечатал града.

Джори застана до нея. Крепостната стена не беше чак толкова далеч. Денем и в по-спокойни дни Клара би могла да стигне до голямата порта за няколко минути. Сега обаче, въпреки мрака, нямаше съмнение, че бронзовите врати са затворени. Затворени, залостени и най-вероятно свалени от пантите, както се правеше по време на война.