Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

— Стой тук — каза Клара. — Ще донеса всичко.

Крачеше по коридорите на собствения си дом, а имаше чувството, че върви през непозната земя. Грейналите маслени лампи, богатите гоблени по стените. Всичко това й изглеждаше странно и чудато, несъразмерно акцентирано, като видяно в сън. Прислугата я нямаше и Клара сама избра две ризи от гардероба на Досън. Едната беше светложълта — нея щеше да нареже на ивици и да я използва за превръзките. Другата беше тъмносиня, черна почти, да скрива сълзящата от раните кръв. През прозореца на спалнята видя трима от прислугата — момче от кухнята, един от портиерите и помощника на ковача. Стояха близо един до друг като врабчета през зимата, нищо че нощта беше топла. Държаха ками и чукове и се преструваха, че знаят как да ги използват. Клара затвори капаците, преди да тръгне.

Върна се в кухнята и завари там Джори. Косата му беше разчорлена, кожените му бойни доспехи висяха недозавързани на раменете му. Започнал бе да си отглежда брада, но засега беше успял да си отгледа само четина — сянка по страните му, която и най-силната светлина не можеше да прогони. Клара влезе в кухнята и синът й вдигна поглед към нея. Нещо в погледа му — празнота и отдалеченост — я ужаси.

— Помогни ми да го превържем — каза Клара и успя да се усмихне. — Баща ти е добър човек, но не ща да ми капе по пода.

Досън се разсмя, Джори — не. Разкъсаха на ивици светлата риза, материята се цепеше в ръцете им.

— Най-много хора има Баниен — каза Досън, явно в продължение на разговор, който двамата с Джори бяха започнали в нейно отсъствие, — но къщата му е трудна за отбрана. На открито е, а живите плетове и дете може да ги прескочи. Същото горе-долу е при къщите на Клин и Мастелин. Така или иначе, докато не разберем откъде е изтекла информация, не можем да вярваме безрезервно на хората, но които вярвах доскоро.

— Но на Клин вярваш?

— Той не би взел страната на Палиако дори ако гореше, а Гедер единствен в града има вода. Колкото и да е странно, в момента мога да разчитам само на Клин.

Клара го побутна по лакътя, за да вдигне ръка, и се зае да превърже раната със светлите ивици от раздраната риза. Пръстите й май се справяха и сами, без инструкции от нейна страна. И толкова по-добре, защото в главата й цареше хаос и мислите й се щураха като подплашени пилци. Мина отзад, за да стегне превръзката, Джори сложи пръст на първия възел, докато тя стягаше втори отгоре му. Това незнайно защо я върна години назад, когато помагаше на сестра си да изкъпят мъртвия си баща за погребението. Хлип задръсти гърлото й — хлип неканен и неизбежен.

— Аз ще ида при него — каза Джори. — Ако смяташ, че така е най-добре.

— Не. — Досън поклати глава. — Прати куриер. Твоята задача е да отведеш Сабиха и майка си на сигурно място.

— И защо смяташ, че ще се съглася да отида където и да било? — попита троснато Клара. — Доколкото знам, това все още е моят дом.

Приключиха с втората превръзка и Клара посегне да вземе тъмната риза. Досън хвана ръката й. Някой от двамата трепереше, но кой, Клара не разбра.

— Ако ти останеш, и Джори ще остане — каза Досън, — а ако той остане, ще остане и момичето. Още не съм победен, но не мога хем да водя гражданска война, хем да мисля за всички вас. Ако сте тук, ще ме разсейвате, ще се тревожа.

— И с право — започна Клара, но думите я задавиха. Тя преглътна с усилие. — Макар че не знам къде е това „сигурно“ място, за което говориш.

— Джори ще ви изведе от града. А когато приключим тук, ще ви върне.

— Истината ли ми казваш? — попита тя, но и двамата знаеха, че това не е въпрос, на който Досън може да отговори. Клара го целуна силно по челото — целувка на обич и гняв. — Само да събера малко багаж. Джори, доведи жена си.

С коне или с карета щеше да е най-бързо, но и най-сигурният начин да привлекат нежелано внимание. Вместо това Клара и Сабиха вървяха пешком, облекли черни наметала с вдигнати качулки. Джори крачеше отпред с кожените си доспехи и меч на кръста. Клара започваше да съжалява, че е отпратила Винсен Коу. Още един меч тук с нея, или в къщата да пази гърба на Досън, щеше да е добре дошъл. Пожари осветяваха северния хоризонт.

Градът беше променен до неузнаваемост. Широките улици изглеждаха опасни, твърде открити, твърде на показ. Сенките зовяха Клара, обещаваха защита с тъмнината си. Сабиха ситнеше плътно до нея и изглежда таеше същите страхове. Тези тъмни сгради и настланите с тъмни павета улици не бяха градът, който всички те познаваха, а някакво чуждо място, опасно и злонамерено, скрито под маската на техния дом.