Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

Палиако се приведе напред и прегърна коленете си. Изглеждаше доста отчаян като за регент на велика империя. И причината сякаш не се криеше само в тежката ситуация. Не само в насилието. Досън Калиам беше негов лорд-маршал, главнокомандващ на неговите армии. Палиако беше организирал празненство в негова чест, а в замяна едва не бе получил нож в гърба. Ситрин се запита какво ли е да откриеш, че най-довереният ти човек всъщност е предател и враг.

Не беше нужно да използва въображението си. Знаеше го от личен опит.

Седна до Палиако. В очите му нямаше сълзи, а нещо по-лошо. Нещо изгубено, празно. Ситрин хвана ръката му. Дланта му беше широка, пръстите — къси, над китката имаше зачервена пъпка от ухапване на насекомо.

— Чуйте ме — каза му тя. — С вас едва се познаваме и нямате никаква причина да ми вярвате, но въпреки това ми повярвайте. Тези хора са мои приятели и не са от вашия двор, нито от нечий друг. Щом казват, че ще се погрижат за нас, значи ще го направят.

— Откъде знаете? — попита Палиако с пресекнат глас. — Откъде знаете, че няма да се обърнат срещу вас? Трябва да намеря Басрахип. Трябва да разбера дали е добре.

— Ние ще разпитаме вместо вас — каза Смит. — Е, не тази нощ. Нека прахта малко се послегне и ще разпитаме из града. Освен ако дотогава не изгори целият.

Палиако вдигна очи да погледне Ситрин и сякаш я видя за пръв път.

— Не ви познавам.

— Аз съм Ситрин бел Саркор — каза тя и кимна, за да го окуражи да направи същото. И като го направи, да си спомни кой е. — Ето. Вече ме познавате.

Писмото от Остерлингов хребет беше написано нечетливо, буквите бяха разкривени, а правописът — в най-добрия случай приблизителен. В имението, а и в по-големите градчета в съседство, имаше писари. Винсен Коу спокойно би могъл да помоли някой от тях да напише писмото и да му спести мъките, но не го беше направил. Самият текст беше безобиден — докъде е стигнал строежът на кучкарниците, за новия воден резервоар, колко кутрета са се родили през пролетта — и Клара не намираше правдоподобно основание да възрази срещу инициативата му сам да пише докладите. Беше като леко, но излишно докосване по ръката. Клара и този път нямаше да му отговори, както не беше отговорила и на другите му писма. Рано или късно момчето щеше да се отърси от безумното си увлечение по нея. Щеше да се влюби в някое девойче от своята черга и писмата щяха да спрат. Остави листа настрана — сякаш за десети път — и продължи да крачи неспокойно напред-назад.

Цялата вечер беше минала така, не я свърташе на едно място, дори бродерията не успя да я задържи на стола. Празненството беше започнало сутринта и по план трябваше да продължи до среднощ. И тогава щеше да се случи нещо лошо. Клара се надяваше нещо да осуети в последния момент плановете на съпруга й, каквито и да бяха те. Надяваше се той да се прибере у дома ядосан и разочарован, а не окървавен в някакви драматични събития. Казваше си, че точно така ще стане. Че утрешният ден няма да се различава съществено от вчерашния.

Подръпна за пореден път ръкавите си. Дъвчеше мундщука на лулата, зъбите й потропваха върху твърдата глина. Досън открай време живееше с политическите боричкания на двора и военните тактики. И сега щеше да се справи, да оцелее. Щеше да свърши каквото трябва да се свърши и всичко щеше да приключи добре, и за него, и за семейството. Важно беше Клара да повярва в това. Мъчеше се да повярва и не успяваше.

Първият знак за началото на хаоса беше тропотът на копитата на самотен кон, пришпорен в галоп през портата на двора. Вторият бяха уплашените викове на портиерите. Страхът повлече Клара към централния вход. Вратите се отвориха и Досън залитна през прага с помощта на един от слугите. Стискаше меча си, дясната му страна — ръката и хълбокът — бяха в кръв. Ловджийските кучета дотичаха и почнаха да обикалят тревожно около двамата, ушите им — прилепнали към главите. Изглежда, Клара бе издала някакъв звук, защото Досън вдигна рязко глава и я погледна.

— Вдигни прислугата. Да се въоръжат — каза й задавено.

Страхът, който се трупаше в нея от часове, сега преля изведнъж като ледена вълна. Тя все още не знаеше какво се е случило, но знаеше, че е лошо, много лошо. Заля я спокойствието на пълната мобилизация. Разбута кучетата, отиде при съпруга си и подложи рамо под мишницата му.

— Чу какво нареди господарят — каза на слугата. — Събуди хората. Заключете всички порти и врати, веднага. Затворете капаците на прозорците. Раздайте оръжие на всички, нека са готови да защитават къщата. Като приключите с това, намерете Джори и го пратете в кухните.