Пол Хофман - Петата погибел

След като го остави да мълчи няколко минути, ИдрисПюк го попита защо се ядосва толкова. Хенри Мъглата го погледна колкото възмутен, толкова и озадачен.

— Той ни заряза в беда.

— Как така?

— Ами… — Хенри не намери какво да каже. — То си е очевидно.

— Е, може би. Но защо да не ни зареже в беда?

— Защото уж беше мой приятел, а приятелите не се зарязват в беда.

— Но Кейл не му е приятел. Чувал съм да го казва поне сто пъти. Не си спомням и Кейл да е казвал добра дума за него.

— Кейл му спаси живота.

— Той пък спаси живота на Кейл при Силбъри Хил — и то неведнъж.

Хенри Мъглата изпъшка раздразнено.

— Ами аз? Мислех го за свой приятел.

— Попита ли го дали иска да дойде с нас?

— Той нищо не каза, когато тръгнахме.

— Е, сега ти го казва.

— Защо не ми го каза в лицето?

— Сигурно се е срамувал.

— Ето, видя ли!

— Нищо не съм видял. Приемам, че според най-високите стандарти за святост той трябва да ти обясни мотивите си лично и изчерпателно. Ти твърдиш, че си му приятел — Клайст претендирал ли е някога да бъде светец?

Хенри Мъглата се загледа настрани, сякаш търсеше някой поддръжник за каузата си. Известно време мълча, след това се разсмя — отчасти развеселено, отчасти с разочарование.

— Не.

Изпаднал в нравоучително настроение, ИдрисПюк не се удържа и продължи самодоволно:

— Безсмислено е да обвиняваме някого за това, че гледа собствените си интереси. Чии интереси да гледа? Твоите? Клайст знае какво го чака, ако го хванат отново. Защо да рискува такава ужасна смърт заради някого, когото дори не харесва?

— Ами аз?

— Защо да рискува такава ужасна смърт дори заради някого, когото харесва? Толкова високо ли се оценяваш?

Този път Хенри Мъглата се разсмя без следа от разочарование.

— А ти защо дойде? Изкупителите няма да са по-милостиви към теб, отколкото към мен.

— Много просто — каза ИдрисПюк. — Позволих на симпатията да надделее над здравия разум. — Тук той не можа да устои на възможността да развие още една от любимите си идеи. — Ето защо е далеч по-добре да нямаш приятели, ако притежаваш достатъчно силен характер, за да минеш без тях. В края на краищата, приятелите винаги ти докарват неприятности по един или друг начин. Но ако трябва да ги имаш, тогава недей да им се месиш и приеми, че всеки има правото да съществува според характера си, какъвто и да е той.

Двамата мълчаливо си събраха багажа и мълчаха още дълго, докато накрая Хенри Мъглата зададе един изненадващ въпрос:

— ИдрисПюк, вярваш ли в Бога?

ИдрисПюк дори не се замисли над отговора.

— Нито в мен, нито в света като цяло има чак толкова много доброта и любов, та да ги прахосвам за въображаеми същества.

Знае се, че сърцето е обгърнато в тръба и че силните напрежения го карат да пропада надолу по тази тръба, обикновено наричана чепина или спиракулум, която завършва в коремната кухина. В долната част на чепината или спиракулума има хрущялест клапан, наречен спрингум. Някога, когато върху човека се стоварвало горчиво разочарование и той нямал сили да го понесе, спрингумът се разкъсвал, сърцето пропадало през него и спирало незабавно, давайки на страдалеца милостив и бърз край. Днес в света има толкова много болка, че едва ли някой би могъл да я понесе и да оцелее. Затова грижовната природа накарала спрингума да се слее със спиракулума, за да не може да се отваря, и сега дори най-ужасното страдание трябва просто да се изтърпи. И добре че е тъй, иначе Кейл едва ли би издържал първия си поглед към Светилището, което се издигна над утринната мъгла пред него, зловещо като наказание. През цялата последна част на пътуването някъде от дъното на душата му се надигаше детинска надежда, че когато види Светилището, то може да е напълно унищожено от огън и жупел. Но не беше. То стърчеше на хоризонта, неизменно и тромаво в своята каменна бдителност, и чакаше неговото завръщане, сякаш се бе сраснало с плоския планински връх, върху който бе построено, самият той подобен на огромен кътник, вграден в пустинята. Не беше създадено за радост, страх или възхвала. Целта му личеше от пръв поглед: на всяка цена да държи едни хора навън, а други вътре. И все пак не беше лесно да се опише: то сбираше в себе си голи стени, затвори, места за мрачно поклонение и необятна кафява безличност. Приличаше на нечия представа как би изглеждал човек, сътворен от бетон.

През цялото изкачване по тесния криволичещ път към просторното плато сърцето на Кейл се блъскаше в хрущялната клапа на спрингума, търсейки забрава — ала забравата не идваше. Огромната порта се отвори, после се затвори. И това бе всичко. Въпреки цялата си дързост, смелост и интелигентност, въпреки късмета, смъртта, любовта, красотата и радостта, клането и предателството, в крайна сметка се връщаше там, откъдето бе тръгнал преди по-малко от година. Беше настанал каноничният Ничий час и всички се молеха в десетината църкви — послушниците за опрощение на греховете си, Изкупителите за опрощение на послушниците.