Пол Хофман - Петата погибел

— Като монахини в манастир.

— Това ще зависи от теб… и затова не ми се вярва да е като в манастир.

— И откъде знаеш всичко това?

— Беше ми разкрито в пустинята.

Янитите казват, че детското сърце може да понесе четирийсет и девет удара, преди да бъде увредено завинаги и стореното вече никога да не може да се поправи. Представете си тогава сърцето на Томас Кейл, продадено за шест пенса, хранено с побоища, закалено за убийства, а после предадено от единственото живо същество, проявило любов към него (особено тежка сама по себе си). Самосъжалението, макар да заслужава известна почит, е най-страшната отрова за човешката душа. Съжалението към себе си е универсален разтворител на спасението. Представете си каква отрова се изля в гърдите на Кейл през онзи следобед и онази нощ на Тигровата планина. Помислете за нанесените рани и предложената мощ, за да го разберете. Както казва англичанинът, не е безразсъдно да предпочетеш унищожаването на света пред една драскотина на пръста си — а колко по-лесна изглежда подобна цена, когато става дума за рана в душата ти.

Когато Хенри Мъглата, ИдрисПюк и Клайст решиха предпазливо да проследят Боско и пленника му, те очакваха той да потегли направо към безопасното Светилище, тъй че дългият обходен маршрут разбуди у тях боязън и подозрения. ИдрисПюк разбра накъде отиват едва няколко часа преди Тигровата планина да се появи на хоризонта. Изненада се, че новината сякаш смая двете момчета.

— Това е най-святото място в Добрата книга — каза Хенри Мъглата.

— Мислех, че вече не вярвате в тия неща — отговори ИдрисПюк.

— Кой казва, че вярваме? — през последните няколко дни Клайст беше дори по-докачлив от обичайното.

— Не е там работата — каза Хенри Мъглата, — но сме слушали за това място през целия си живот. Бог говорил с Йоан Проповедник на тази планина. Пак там Ефтай принесъл единствената си дъщеря в жертва на Господа.

— Какво?

Двамата търпеливо му обясниха историята, повтаряна толкова често, че вече не им изглеждаше като истинска случка с истински хора — тъпият нож и дванайсетгодишното момиче, доброволно склонило глава над извития камък.

— Боже мили — възкликна ИдрисПюк, когато приключиха.

— И пак там Сатаната изкушавал Обесения Изкупител с власт над целия свят. Веднъж изядох голям бой, задето изтъкнах, че Сатаната сигурно е бил доста тъпичък.

— И защо?

— Какъв е смисълът да изкушаваш някого с нещо, което не иска?

Заради неочакваното отклонение на Боско имаха малко вода, а храната им свърши преди два дни. Но Клайст застреля лисица и тримата зачакаха с къркорещи стомаси месото да се изпече.

— Смяташ ли, че е готово?

— По-добре изчакайте — каза Клайст. — Не ви препоръчвам да ядете недопечена лисица.

ИдрисПюк не искаше да яде лисица, все едно печена или недопечена. Когато месото беше готово, Клайст го наряза (да накълцаш лисица на три равни части се оказа истински подвиг), а пълното равенство на дяловете се гарантираше от закона на послушниците, според който разделящият храната трябва да вземе най-малката порция — прозорливо разбиране на човешката природа, което би преобразило световната история, ако можеше да се приложи към редица по-важни дела. ИдрисПюк все още се взираше в справедливия дял от препеченото животно върху чинията си, докато другите двама бяха на път да приключат, макар че още поне половин час щяха да смучат костния мозък.

— Как е на вкус? — попита ИдрисПюк.

— Бива го — отговори Хенри Мъглата.

— Не, питам какво е на вкус.

Хенри Мъглата замислено се загледа нагоре, опитвайки да намери най-точното сравнение.

— Като кучешко.

В края на краищата ИдрисПюк захапа месото — все пак беше храна — и откри, че напомня свинско, пържено в грес, ако на вкус греста е същата, като на мирис. Когато заспа с пълен и разбълникан стомах, той сънува цяла нощ чайници, пулсиращи в нощното небе. А когато небето започна да просветлява, го събудиха ядните ругатни на Хенри Мъглата.

— Какво става?

Хенри Мъглата вдигна един камък и гневно го запокити на земята.

— Онази торба с лайна Клайст. Избягал е, коварното му копеле.

— Сигурен ли си, че не е отишъл да се облекчи, или да остане за малко сам?

— Приличам ли ти на идиот? — отговори Хенри Мъглата. — Взел си е целия багаж.

Той продължи да обсипва с проклятия Клайст цели пет минути, после взе същия камък, метна го в сетен изблик на ярост, седна и потъна в гневно мълчание.