Пол Хофман - Плясъкът на крилете му

Целият този гняв в никакъв случай не бе престорен. Той не очакваше Кейл да е излекуван, предвид тежкия му срив, но се беше надявал на подобрение, както поради голямата си привързаност към момчето, така и защото му се искаше да поработи с него върху далеч по-грандиозна дългосрочна стратегия за справяне с Изкупителите. Но Кейл дори не можеше да говори дълго, без да спира да си почине и да си събере мислите; освен това изглеждаше ужасно. Когато Кейл спомена мимоходом, че днес се чувствал необичайно добре, ИдрисПюк осъзна, че помощта, от която тъй отчаяно се нуждаеха, може да дойде прекалено късно, ако изобщо дойде.

ИдрисПюк поиска директорката да повика лекаря, който ще се грижи за Кейл, за да се увери в качествата му. Директорката, която знаеше, че ИдрисПюк трябва да замине на другия ден, излъга, че въпросната лекарка е заминала да се моли в уединение и няма да се върне още три дни.

— Тя е аномист — каза директорката.

— Този термин не ми е познат.

— Лекува аномия, заболявания на душата, с говорене, понякога в продължение на часове всеки ден, и така много месеци. Пациентите го наричат „словесния лек“. — Но той можел да е сигурен, заяви директорката, че тя е необикновено талантлива лечителка и е постигала напредък дори при най-неподатливите случаи.

Макар да не беше сигурен дали ѝ вярва за удобното „уединение за молитва“, ИдрисПюк долови искреност във възхищението на директорката от уж отсъстващата жена. И понеже му се искаше да е вярно, това му вдъхна повече надежди, отколкото би позволил обичайният му песимизъм. Този песимизъм би се завърнал с пълна сила, ако можеше да види как пет минути след неговото излизане, за да се върне при Кейл, на вратата се почука и тя се отвори, още преди директорката да е успяла да каже „влез“. Жената, която пристъпи в стаята, имаше доста странен вид и държеше в лявата си ръка нещо толкова причудливо, че дори ИдрисПюк, с богатия му опит в необикновеното и фантастичното, не бе виждал такова.

Кевин Мийтярд не се чувстваше добре. Глезенът му беше зле навехнат, рамото му — изкълчено, имаше голямо порязване отстрани на главата и сериозна колекция драскотини, ожулвания и разтегнати мускули. Но нищо от това нямаше да го убие. Виж, ножът в горната част на гърдите му щеше.

Остров Кипър всъщност изобщо не бе остров, а голям провлак, издаден навътре в Дървеното море. Системата му на църковно правосъдие се простираше на петдесет мили навътре в сушата, така че дори в малките селца имаше специален пазител на реда — пък бил той и само селският ковач. Мийтярд имаше всички основания да си мисли, че ще го преследват, макар да осъзнаваше, че би било прекалено скъпо и трудно да държиш шестима мъже дълго на пътя. Проблемът му беше, че знаеше, че трябва да стои далеч от всяко място, където можеха да извадят ножа и да почистят раната му. Накрая реши да се осланя на якия си организъм да го опази жив, докато стигне до място, където никой никога не е чувал за него. И се случи така, че докато Кевин Мийтярд се опитваше да напусне Кипър по път, скрит от погледите на любопитни непознати, Двамата Тревър също се опитваха да влязат в Кипър по път, скрит от погледите на любопитни непознати. Ето защо не бе чак такова съвпадение, че двамата убийци попаднаха на Кевин Мийтярд, лежащ безчувствен край малко езерце. По очевидни причини, в пущинака дори хора, далеч по-неопитни в злодеянията от Двамата Тревър, смятаха едно тяло на пътя за нещо, което е по-мъдро да заобиколиш. От друга страна, те и животните им бяха прежаднели. След като се увериха, че не е засада (а кой друг знаеше за засадите повече от тях?), Тревър Лугавой замери отпуснатото тяло с голям камък и като получи в отговор само тих стон, реши, че каквато и опасност да има, тя може да бъде избегната, като си отварят очите и не го докосват.

След няколко минути, докато конете още сърбаха възхитително сладката вода, Кевин се размърда и се изправи непохватно на крака, наблюдаван внимателно от двамата мъже. Тръгна към езерцето да пие, но тъй като още бе нестабилен и слаб, се строполи с тупване, от което и двамата Тревър трепнаха.

Може да се помисли, че предвид кървавата им професия Двамата Тревър са лишени от състрадание. Но макар че определено не бяха по-добри от останалите хора, не бяха и кой знае колко по-лоши, освен ако не им е платено да те убият. Колкото по-стари и суеверни ставаха, това важеше с все по-голяма сила. Вече започваха да се чудят дали пък някоя и друга проява на великодушие няма да им е от полза, ако се окаже, че един ден ги чака вечно възмездие — макар и двамата да знаеха дълбоко в сърцата си, че би трябвало да спасят епичен брой деца от сума ти горящи сгради, за да наклонят съществено везните в своя полза след всички злодеяния, за които са отговорни. И все пак, беше долно да оставят очевидно ранен човек да лежи на няколко крачки от водата, от която така отчаяно се нуждае. След като го обискираха, те го свестиха и му дадоха да пие от една от собствените им чаши.