Пол Хофман - Плясъкът на крилете му

— По-добре ли си?

— Малко.

— Следят ни.

— Гадна, мръсна, скапана, шибана работа — възкликна Кадбъри, седнал на половин миля от Двамата Тревър. — Те знаят, че ги следим. — Изгледа момичето, което го чакаше в подножието на хълма, докато той шпионираше Тревър Лугавой. Зад нея, малко по-встрани, стояха десетина намусени мъже.

— Ти им позволи да те видят — каза момичето. Беше тънко като въже, но от онези въжета, на които можеш да разчиташ, че ще поемат голяма тежест, и със странно лице — ако го видите на картина, бихте го нарекли недорисувано. Сякаш му липсваше нещо, нос или устни, макар че всичко си беше там.

— Ако мислиш, че ще се справиш по-добре, заповядай.

— Това е твоя работа, не моя.

— Когато става дума за следенето на хора, добри колкото тези двамата, не можеш да се приближиш прекалено, нито пък да изостанеш. Просто лош късмет.

— Не вярвам в късмета.

— Защото си хлапе и не можеш да различиш задника си от лакътя.

— Ще видиш какво знам. Сърцето на разумния придобива знание, и ухото на мъдрите търси знание.

— Нима? Леле, направо настръхнах!

Но въпреки цялата си насмешливост, той смяташе присъствието на момичето за определено плашещо, не на последно място защото все цитираше някакъв религиозен трактат, в който явно имаше мнение по всеки въпрос. Тя обаче изричаше тези пословици и поговорки по странен начин, така че да не можеш да я разбереш накъде бие. Дали искаше да го накара да се почувства неловко? Кадбъри си имаше основателни причини да е нервен.

Три дни по-рано Кити Заека го беше привикал да обсъдят какво да правят с Двамата Тревър и тяхното търсене на Кейл, в светлината на увереността, че има само едно нещо, което Двамата Тревър правят с онези, които търсят, след като ги намерят.

— Знаете ли кой им плаща? — попита Кадбъри.

— Най-вероятно Изкупителите — изгука Кити Заека. — Издирването на разни неща явно не влиза в дарбите им. За фанатиците е трудно да се слеят с обкръжението си, както толкова ясно показа срамно незаконното, но напълно оправдано обесване, наредено от Зог. Но може да са и лаконийците. — За Кити беше въпрос на политика, а също и забавление, никога да не дава съвсем недвусмислени отговори.

— Те ще се опитват да се съвземат от загубите, които той им причини. Не можем да изключим и семейството на Соломон Соломон. Той има талант да си създава врагове.

— Същото може да се каже и за нас.

— Така е, Кадбъри.

— Не мислите ли, че той създава прекалено много грижи?

— О, без съмнение — отвърна Кити. — Но така е с младите. Въпрос на възможности. Разрушителните му способности имат нужда от оформяне; категорично бих предпочел да стоя зад него, отколкото пред него. Но нищо чудно някога да дойде време, когато това ще се промени. Може би ще е по-добре да го имаш предвид.

Вратата се отвори и икономът на Кити влезе с един поднос.

— Аха — възкликна Кити, — чай. Чашката, която ободрява, но не напива.

Икономът подреди върху масата чаши, чинийки и плата сандвичи с шунка, кекс и бисквити с яйчен крем, а после излезе, без да каже и дума и без поклон. Двамата се взряха в масата, но не заради угощението на нея.

— Без съмнение си забелязал, Кадбъри, че масата е сложена за трима.

— Да, забелязах.

— Искам да се запознаеш с един човек. Млад човек, когото ми се иска да държиш под око. Нека почерпи от твоя опит. — Той отиде до вратата и извика: — Скъпа!

Само след миг там се появи момиче на около двайсет години, което причини на Кадбъри страшна уплаха. Чувството, че си видял призрак от миналото, е смущаващо за всекиго, но представете си колко по-лошо е, ако ти си виновникът това лице да се превърне в призрак. Кадбъри я беше видял за последно, докато двамата шпионираха Кейл в хижата „Горски кът“ — задача, която бе завършила с това, че той заби стрела в гърба ѝ. В постоянния сумрак, изискван от Кити Заека, за да предпазва чувствителните си очи, му трябваха няколко мига да осъзнае, че това не е покойната Дженифър Плънкет, нито пък нейна близначка, а по-млада, макар и смущаващо приличаща на нея сродница. Приликата не се ограничаваше само с външния ѝ вид, а включваше и същата загрозяващо безизразна физиономия.

— Запознай се с Даниел Кадбъри, любов моя. — Тези нежни думи, насочени към момичето, бяха просто разновидност на „скъпа“, но звучаха подчертано по-смущаващо. — Той и сестра ти бяха стари приятели и често работеха заедно. Даниел, това е Дийдри Плънкет, която е дошла да работи при нас и да сподели значителните си умения.