Питър Брет - Защитения

Арлен прокара палец по всяка една гладка, лакирана защита, за да усети силата й. На всеки тридесет сантиметра от въжето имаше по една малка плочица — точно колкото бяха необходими за добрата защита. Преброи повече от четиридесет.

— Въздушните демони не могат ли да влетят в такъв голям кръг? — попита той. — Татко поставя колове, за да не кацат по нивите.

Мъжът го погледна малко изненадан.

— Баща ти най-вероятно си губи времето — каза той. — Въздушните демони са изкусни летци, но се нуждаят от широко място, където да се засилят или от височина, от която да скочат, за да излетят. В царевичната нива няма ни едното, ни другото, така че едва ли биха кацнали там, освен ако не зърнат нещо твърде изкусително, като например някое малко момче, заспало в полето от желание да докаже смелостта си. — Той погледна Арлен по същия начин, по който го гледаше и Джеф, докато го предупреждаваше, че с ядроните шега не бива. Като че ли не знаеше.

— Освен това, въздушните демони като завиват, изписват широки дъги — продължи Рейджън — и повечето от тях имат размах на крилете, по-голям от този кръг. Възможно е някой да влети, но досега не съм виждал това да се случи. Ако стане обаче… — той посочи към дългото, дебело копие, което държеше до себе си.

— Можеш да убиеш ядрон с копие? — попита Арлен.

— Вероятно не — отговори Рейджън, — но съм чувал, че можеш да ги зашеметиш, ако ги приковеш към защитите си. — Той се изхили. — Дано не ми се налага да проверявам това.

Арлен го погледна с широко отворени очи.

Рейджън отвърна на погледа му, този път със сериозно лице.

— Работата на вестоносеца е опасна, момче — каза той.

Арлен задълго не откъсна очи от него.

— Ама си струва, щом виждаш Свободните градове — каза той накрая. — Кажи ми честно, какво е във Форт Мливари?

— Това е най-богатият и най-красив град в целия свят — отвърна Рейджън и повдигна ръкава на ризницата си, за да разкрие върху предмишницата си татуировка, на която се виждаше град, сгушен между две планини. — Мините на Херцога са богати на сол, метал и въглища. Стените и таваните там са така добре защитени, че рядко се налага да се подлагат на проверка. Когато слънцето озари крепостта на града, дори планините умират от завист.

— Никога не съм виждал планина — каза Арлен, докато възхитено проследяваше с пръст очертанията на татуировката. — Баща ми казва, че те са просто големи хълмове.

— Виждаш ли онзи хълм? — попита Рейджън и посочи на север от пътя.

Арлен кимна.

— Хълмът на Богин. От него можеш да видиш целия Поток.

Рейджън кимна.

— Знаеш ли какво означава „стотица“, Арлен? — попита той.

Арлен отново кимна.

— Десет чифта ръце.

— Е, дори една малка планина е по-голяма от сто ваши Богинови хълмове, натрупани един върху друг, а планините на Мливари не са малки.

Арлен се ококори, опитвайки се да си представи подобна височина.

— Сигурно стигат до небето — каза той.

— Някои са даже над него — изфука се Рейджън. — Когато ги изкачиш, гледаш надолу и виждаш облаците.

— Искам някой ден да видя това — каза Арлен.

— Можеш да дойдеш в Гилдията на вестоносците, когато пораснеш достатъчно — отвърна Рейджън.

Арлен поклати глава.

— Татко казва, че хората, които напускат, са дезертьори — каза той. — И щом го каже, плюе.

— Баща ти не знае за какво говори — каза Рейджън. — Плюенето не прави думите верни. Без вестоносци дори Свободните градове биха се сринали.

— Че Свободните градове не са ли в безопасност? — попита Арлен.

— Нищо не е в безопасност, Арлен. Не и напълно. Мливари разполага с повече хора и може да се справи с жертвите по-лесно, отколкото Потока на Тибит, да речем, но ядроните всяка година си взимат своето.

— Колко души живеят в Мливари? — попита Арлен. — Тук, в Потока, имаме девет стотици, Слънчево пасище нагоре по пътя трябва да е също толкова голямо.

— Имаме над тридесет хиляди в Мливари — каза Рейджън с гордост.

Арлен го погледна объркано.

— Хиляда са десет стотици — поясни вестоносецът.

Арлен помисли за момент и поклати глава.

— Няма толкоз хора в света — каза той.

— Има, че и повече — отвърна Рейджън. — Широк е светът за този, който не се страхува от мрака.

Арлен не отговори и двамата продължиха пътя си в мълчание.

За около час и половина талигата се дотътри до Градски площад. Центърът на Потока, Градски площад, съдържаше няколко дузини защитени дървени къщи за тези, чиито професии не изискваха от тях да работят на полето или в оризището, да ловят риба или да секат дърва. Човек идваше тук, за да намери шивача, пекаря, подковача, бъчваря и други такива.