Питър Брет - Защитения

— Вестоносец през пролетта? — попита Арлен. — Мислех, че идват през есента след жътва. А ние едва този месец засяхме!

— Миналата есен тъй и не дойде вестоносец — каза Коран, докато плюеше пенест кафяв сок от корена, който дъвчеше, през дупката от липсващите си зъби. — Кахърехме се, нещо да н’се е случило. Рекохме си, че вестоносецът ням’да дойде да ни дон’се сол до другата есен. Или че ядроните са превзели Свободните градове и ний сме отрязани.

— Ядроните никога няма да превземат Свободните градове — каза Арлен.

— Арлен, тихо! — изсъска Силви. — Той е по-възрастен от теб!

— Остави момчето да говори — каза Коран. — Някога да си бил в Свободен град, момче? — попита той Арлен.

— Не — призна Арлен.

— А да познаваш някой, дет’ да е бил?

— Не — каза отново той.

— И к’о те прави такъв разбирач? — попита Коран. — Никой не е бил в такъв град освен вестоносците. Само тях не ги е страх от нощта, че да ходят толко’ надалеч. Кой може тогаз да каже, че Свободните градове не са най-обикновени места като Потока? Щом ядроните могат нас да ни превземат, могат да ги превземат и тях.

— Старият Шопар идва от Свободните градове, — каза Арлен.

Руско Шопара беше най-богатият човек в Потока. Той държеше смесения магазин, който беше пъпът на цялата търговия в Потока на Тибит.

— Тъй, тъй — каза Коран, — пък на мен старият Шопар ми каза още преди време, че едно пътуване му било предостатъчно. Щеше му се след година-две пак да отиде, ама разправяше, че не си струвало риска. Тъй че ти го питай, дал’ Свободните градове са по-безопасни от което и да е друго място.

Арлен не искаше да повярва. Би трябвало да има и безопасни места по света. Но през ума му отново прелетя представата как го хвърлят в мазето, и той осъзна, че никъде не беше напълно безопасно нощем.

Вестоносецът пристигна след час. Беше висок мъж, току-що прехвърлил трийсетте, с ниско подстригана кестенява коса и къса гъста брада. Върху широките си рамене носеше ризница от метални халки, имаше дълга, черна мантия, дебели кожени панталони и ботуши. Яздеше лъскава кафява бързонога кобила. Няколко различни по вид копия бяха прикрепени с каиши към седлото. Вестоносецът приближаваше с мрачно изражение, но раменете му бяха изправени и горди. Той огледа тълпата и лесно забеляза говорителката, която стърчеше между останалите и им даваше нареждания. Той обърна коня си към нея.

На няколко крачки зад гърба му върху тежко натоварена талига, теглена от чифт тъмнокафяви кобилки, идваше жонгльорът. Дрехите му бяха изработени от кръпки в ярки цветове, а на пейката до него лежеше спокойно лютнята му. Косата му беше с цвят, какъвто Арлен виждаше за пръв път, нещо като блед морков, а кожата му беше толкова светла, сякаш че слънцето не я беше докосвало. Седеше прегърбен и изглеждаше напълно изтощен.

С ежегодния вестоносец винаги идваше жонгльор. За децата и някои от възрастните, той беше по-важният от двамата. Откакто се помнеше, Арлен бе виждал все един и същи човек, прошарен, но чевръст и изпълнен с настроение.

Този, новият, беше по-млад и изглеждаше навъсен. Децата веднага се втурнаха към него и младият жонгльор се оживи, а безсилието, изписано по лицето му, се стопи така бързо, че Арлен започна да се съмнява, дали въобще някога го е имало. Жонгльорът скочи в миг от талигата и завъртя цветните си топки във въздуха сред радостните възклицания на децата.

Мнозина, сред които и Арлен, забравиха за работата си и се завтекоха към новодошлите. Силия се врътна към тях, решена да не търпи никакви такива.

— Денят няма да стане по-дълъг, само защото вестоносецът е дошъл! — скастри ги тя. — Обратно на работа!

Чу се мърморене, но всички се върнаха по местата си.

— Ти не, Арлен — каза Силия. — Ела тук.

Арлен откъсна поглед от жонгльора и отиде при нея, точно когато пристигна и вестоносецът.

— Силия Безплодната? — попита вестоносецът.

— Просто Силия е напълно достатъчно — каза тя педантично. Очите на вестоносеца се ококориха и той се изчерви, като горните части на бледите му бузи станаха тъмночервени над брадата му. Скочи от коня си и направи дълбок поклон.

— Моите извинения — каза вестоносецът. — Не помислих. Грег, вашият редовен вестоносец, ми каза, че така се наричате.

— Радвам се, че разбрах, какво мисли Грег за мен след всичките тези години — каза Силия без нотка радост в гласа си.

— Мислеше — поправи я вестоносецът. — Той е мъртъв.

— Мъртъв? — попита Силия, изведнъж с тъжно изражение. — Бяха ли…?