Питър Брет - Защитения

Джеф се навъси.

— Не бих се изразил точно така — каза той. — Но е достатъчно вярно, предполагам. Чоли…

— Беше страхливец — довърши Арлен.

Джеф го погледна с изумление.

— Какво те накара да кажеш това? — попита той.

— Скрил се е в мазето, защото го е било страх да умре, а после се е самоубил, защото го е било страх да живее — отвърна Арлен. — По-добре щеше да е, ако бе хванал брадвата и бе умрял в бой.

— Да не съм те чул да говориш такива неща — каза Джеф. — Не можеш да се бориш с демони, Арлен. Никой не може. Нищо няма да спечелиш, ако умреш.

Арлен поклати глава.

— Те са като побойниците — каза той. — Нападат ни, защото сме прекалено изплашени, за да отвърнем на удара. Когато погнах Коуби и приятелите му с тоягата, те престанаха да ме закачат.

— Коуби не е каменен демон — каза Джеф. — Никаква тояга няма да ги изплаши тези.

— Трябва да има начин — отвърна Арлен. — Хората са го правели преди. Така казват във всички стари сказания.

— В сказанията се говори за магически, бойни защити — каза Джеф. — Бойните защити са изгубени.

— Рейджън каза, че на някои места хората и досега се борят с демони. Каза, че е възможно.

— Ще трябва да си поговоря с този вестоносец — промърмори Джеф. — Не бива да ти пълни главата с подобни мисли.

— Защо не? — попита Арлен. — Може би повече хора щяха да оцелеят миналата нощ, ако всички мъже имаха брадви и копия…

— И те щяха да са също толкова мъртви — довърши Джеф. — Има други начини да предпазиш себе си и семейството си, Арлен. Мъдрост. Благоразумие. Смиреност. Не е смело да водиш битка, която не можеш да спечелиш.

— Кой ще се грижи за жените и децата, ако всички мъже бъдат унищожени от ядроните, докато се опитват да убият това, което не може да бъде убито — продължи той. — Кой ще сече дърва и ще строи домове? Кой ще ловува, пасе животните, сади и коли? Кой ще запложда жените да раждат деца? Ако всички мъже умрат, ядроните печелят.

— Ядроните вече печелят — промълви Арлен. — Ти все казваш, че от година на година градът оредява. Побойниците идват отново и отново, когато не им отвръщаш.

Той вдигна очи към баща си.

— Не го ли усещаш? Понякога не ти ли се иска да се бориш?

— Разбира се, че ми се иска, Арлен — отвърна Джеф. — Но не и без причина. Когато има смисъл, когато наистина има смисъл, всички мъже искат да се бият. Животните бягат, когато могат, и се бият, когато трябва. Хората не са по-различни. Но този дух трябва да излиза наяве само когато е наложително.

— Но ако навън с ядроните беше ти — каза той, — или майка ти, заклевам се, щях да се бия като луд, преди да им дам да те доближат. Разбираш ли разликата?

Арлен кимна.

— Мисля, че да.

— Браво — каза Джеф и го стисна за рамото.

Тази нощ сънищата на Арлен бяха изпълнени с картини на хълмове, които докосваха небесата, и езера, достатъчно големи, за да сложиш цял град на повърхността им. Видя жълти пясъци, които се простираха докъдето му стигаше погледа, и оградена със стена крепост, скрита сред дърветата.

Но видя всичко това през пролуката между два крака, които се люлееха лениво пред очите му. Погледна нагоре и видя как собственото му лице става лилаво в примката.

Сепна се от съня си, а сламеникът му беше влажен от пот. Все още беше тъмно, но хоризонтът бе бледо озарен и там небето с индигов цвят червенееше. Запали недогорелия остатък от свещ, навлече си гащеризона и с препъване се отправи към общата стая. Намери си една коричка да сдъвче, докато вадеше кошницата за яйца и каните за мляко, за да ги подреди до вратата.

— Станал си рано — каза глас зад него. Той се обърна стреснато и видя втренчената в него Норийн. Мария още спеше на сламеника си, но се мяташе в съня си.

— Дните не стават по-дълги, докато спиш — каза Арлен. Норийн кимна.

— Така казваше и мъжът ми — съгласи се тя. — Бейлсови и Кътърови не могат да работят на свещ, както Скуерсови, викаше той.

— Имам много за вършене — каза Арлен, докато надничаше зад капака на прозореца за да види, колко време му остава преди да може да прекоси защитите. — Жонгльорът ще изнася представление по пладне.

— Разбира се — съгласи се Норийн. — Когато бях на твоята възраст, жонгльорът бе най-важното нещо на света и за мен. Ще ти помогна с домашните задължения.

— Не е нужно да правиш това — каза Арлен. — Татко казва, че трябва да си почиваш.

Норийн поклати глава.

— Почивката само ме кара да мисля за неща, за които е най-добре да не мислиш — каза тя. — Ако ще стоя при вас, трябва да си изкарвам прехраната. След като съм секла дърва в Селището, колко трудно мислиш, че ще ми бъде, да дам помия на прасетата или да садя царевица?