Питър Брет - Защитения

— Какво друго би могъл да направи? — попита Арлен. — Не можеш да се биеш с демон.

— Бих предпочел да се сбия с мечка в собствената й пещера — отвърна Рейджън, — но не е невъзможно.

— Но ти каза, че красианците измират заради това — възрази Арлен.

— Така е — каза Рейджън. — Но следват сърцата си. Знам, че звучи налудно, Арлен, но дълбоко в себе си мъжете искат да се борят, както са правели в старите сказания. Искат да защитават жените и децата си, както би трябвало да бъде. Но не могат, защото великите защити са изгубени и сега те се свиват на кълбо като зайци в клетка, за да се скрият от ужаса на нощта. Понякога обаче, особено след като видиш смъртта на любими хора, не издържаш на напрежението и просто се пречупваш.

Той сложи ръка на рамото на Арлен.

— Съжалявам, че трябваше да видиш това, момче — каза той. — Знам, че сега може и да не го разбираш…

— Напротив — каза Арлен, — разбирам го.

И това беше истината, осъзна Арлен. Разбра необходимостта да се бориш. Не очакваше да спечели, когато онзи път нападна Коуби и приятелите му. Ако въобще бе очаквал нещо, то беше да го пребият по-зле от всякога. Но в онзи момент, когато грабна тоягата, това не го интересуваше. Знаеше само, че му е дошло до гуша да го тормозят, и искаше просто да прекрати това — по един или друг начин.

Успокояващо беше да знаеш, че не си сам.

Арлен погледна чичо си, който лежеше в калта с очи, изцъклени от страх. Коленичи, пресегна се и с върховете на пръстите си нежно ги затвори. Чоли нямаше от какво да се страхува повече.

— Убивал ли си някога ядрон? — попита той вестоносеца.

— Не — отвърна Рейджън и поклати глава. — Но съм се бил с няколко. Имам и белези, за да го докажа. Но винаги съм гледал по-скоро да се измъкна от тях или да не допусна да нападнат някой друг, отколкото да ги убия.

Арлен се замисли за това, докато увиваха Чоли в брезент и го качиха отзад на талигата, за да се върнат час по-скоро при Селището. Джеф и Силви вече бяха прибрали вещите си в каручката и с нетърпение чакаха да си тръгнат, но щом видяха тялото, гневът от закъснението на Арлен се разсея.

Силви зарида и се хвърли върху брат си, но нямаше време за губене, ако искаха да стигнат до фермата преди залез-слънце. Джеф трябваше да я издърпа назад, докато пастир Харал изрисува защитите по брезента, произнесе молитвата и хвърли Чоли в кладата.

Оцелелите, които нямаше да нощуват в къщата на Брайн Кътър, се разделиха и отидоха по чужди домове. Джеф и Силви предложиха убежище на две жени. Норийн Кътър бе на повече от петдесет лета. Съпругът й бе загинал преди няколко години, но при това нападение тя бе изгубила и дъщеря си, и внука си. Мария Бейлс също бе стара. Почти на четиридесет. Съпругът й бил оставен навън, когато останалите теглили жребий за мазето. И двете, както Силви, се свиха в задната част на каручката и се втренчиха в коленете си. Арлен помаха за довиждане на Рейджън, когато баща му изплющя с камшика си.

Селището край гората вече се губеше назад, когато Арлен осъзна, че не е казал на никого да отиде да гледа жонгльора.

Времето им стигна точно, колкото да приберат каручката и да проверят защитите, преди да дойдат ядроните. Силви нямаше сили да готви, затова ядоха студена храна — хляб, сирене, наденица — и дъвчеха с неголям ентусиазъм. Демоните пристигнаха скоро след залез, за да пробват защитите, и всеки път щом магията лумваше и ги запращаше назад, Норийн изпищяваше. Мария въобще не докосна храната си. Седеше на сламеника си, обвила здраво краката си с ръце, клатушкаше се напред-назад и изскимтяваше всеки път когато магията лумваше. Силви изнесе чиниите, но така и не се върна от кухнята. Арлен я чуваше как плаче.

Арлен се опита да отиде при нея, но Джеф го хвана за ръката.

— Ела да си поговорим, Арлен — каза той.

Отидоха в малката стая, която приютяваше сламеника на Арлен, колекцията му от гладки речни камъчета и всичките му пера и кокали. Джеф избра едно от перата, ярко на цвят и около двадесет и пет сантиметра дълго, и взе да го върти из пръстите си докато говореше на Арлен, без да го гледа в очите.

Арлен разпозна сигналите. Когато баща му не го поглеждаше, това значеше, че му е неудобно да каже каквото си е наумил.

— Това, дето си го видял на пътя с вестоносеца… — започна Джеф.

— Рейджън ми обясни — каза Арлен. — Чичо Чоли вече е бил мъртъв, просто не го е разбрал веднага. Понякога хората оцеляват след атака, но и все пак умират.