Питър Брет - Пустинното копие

Рена кимна и преглътна прозявката си. Беше се почувствала заредена с енергия, след като уби крайбрежния демон, но както винаги, тази придобита сила си бе отишла със зората. Задряма на седлото, докато Арлен не я побутна внимателно, за да се събуди.

— Най-добре да слезеш и да си сложиш наметалото — посъветва я той. — Стъмва се, а имаме да повървим още няколко часа, преди да стигнем скривалището ми.

Рена кимна и той спря коня. Намираха се насред слабо залесена гориста местност с високи иглолистни дървета, които бяха достатъчно раздалечени, за да могат да вървят между тях от двете страни на Здрачен танцьор.

Тя слезе от седлото, а сандалите й изхрущяха на горската настилка.

Бръкна в чантата си и извади защитеното наметало.

— Мразя да го нося т’ва нещо.

— Не ми дреме какво мразиш — каза Арлен. — От тази страна на Разделящата демоните са по-нагъсто. Има повече градове и останки и те ги привличат. Короните на дърветата наоколо гъмжат от дървеняци, които като се залюлеят от клон на клон, накрая ти скачат отгоре.

Рена погледна изведнъж нагоре, очаквайки в същия момент към нея да долети демон, но, разбира се, те още не се бяха надигнали. Слънцето едва залязваше.

Докато сенките растяха, Рена наблюдаваше как мъглата бавно извира от стелещите се иглички и шишарки, покриващи земята между дърветата. Тя се увиваше около стъблата на дърветата като пушек от комин.

— Какво правят? — попита тя.

— Някои предпочитат да се материализират горе по дърветата, далече от погледа, за да не видиш, че идват — отвърна Арлен. — Обикновено изчакват да минеш и ти се мятат на гърба.

Рена се сети за каменния демон, който беше убила по подобен начин, загърна се още по-внимателно със защитеното си наметало и зашари с поглед към небето във всички посоки.

— Пред нас има един — каза Арлен. — Гледай внимателно.

Той й остави поводите на Здрачен танцьор и мина няколко крачки напред.

— Няма ли да си свалиш робата? — попита Рена, но Арлен поклати глава.

— Ще ти покажа един номер — каза той. — Даже не ти трябва защитена кожа, ако го направиш както трябва.

Рена кимна и загледа с интерес. Повървяха още малко и тогава, както Защитения беше предвидил, отгоре се чу шумолене и демон с кожа като кора се спусна от дърветата право към гърба на Арлен.

Но Арлен беше подготвен. Извъртя се и наведе глава под едната от падащите мишници на демона, а свободната си ръка сложи около врата на ядрона изотзад и го сграбчи под муцуната. Обърна се с рязко завъртане и остави само силата от падането на демона да му счупи врата.

— Мила светлина — ахна Рена.

— Има няколко начина да го направиш — каза Арлен и бръкна със защитен пръст в окото на демона, за да подсигури смъртта, — но принципът си остава същият. Шарусахк ни учи да използваме силата им срещу тях самите, както правят защитите. Така са оцелели красианците през последните векове, докато са водели алагай’шарак всяка нощ.

— Като са такива майстори в избиването на демони, що ги мразиш толкова много? — попита Рена.

— Не мразя красианците — отвърна Арлен и спря за миг. — Поне не всичките. Но начина им на живот, това, че всички, които не са мъже и воини, трябва да им робуват… Не е редно. Особено като насилват с края на копията си тесанците да приемат същите обичаи.

— Какво са тесанци? — попита Рена.

Арлен я погледна изненадано.

— Ние. Всичките Свободни градове. Мойта цел е да останат свободни.

Избраният бе изминал голямо разстояние, докато ядронският княз изчакваше нощта в Ядрото, но мимикът му действа бързо и не след дълго мисловният демон зърна плячката си да разхожда своя кон насред рехава горичка. Мисловният демон закръжи над него и се загледа в дървесните търтеи, които нападаха човека. Избраният ги убиваше бързо и умело, почти без да забавя крачка.

Черепът на мисловния демон затуптя, мимикът се наклони и се спусна между дърветата, а крилете му се стопиха, докато той придобиваше формата на огромен дървесен демон. Хвана се за дебел клон, преди да паднат съвсем ниско, като с лекота премина от спускане към придвижване напред. Спокойно се прехвърляше от клон на клон, запазвайки мисълта си.

Спряха на възвишение, откъдето виждаха добре как избраният приближава. От женската нямаше и следа, въпреки че мисловният демон не помнеше следите й да са прекъсвали някъде. Подуши въздуха, усети вкуса й. Била е наоколо, и то съвсем скоро, но сега не я усещаше.

Жалко. Тя щеше да му бъде от полза срещу избрания, а умът й беше апетитно празен, но овкусен с бесен гняв. Прекрасно блюдо, което си заслужаваше диренето, след като умът на избрания бъде също така изяден.