Сара Маас - Кралица на сенките

Осъзнал, че е забравил да каже на Роуан за писмото, което бе получил от Гибелния легион, Едион Ашривер влезе в покоите на Елин тъкмо навреме, за да види, че братовчедка му най-сетне се е събудила и се взира в лицето на Роуан. Седеше в скута му на леглото, а елфическият воин я прегръщаше силно и я гледаше така, както заслужаваше да я гледат. А когато се целунаха страстно, без колебание...

Роуан дори не надникна към Едион, преди внезапен вятър да профучи през спалнята и да затръшне вратата в лицето му.

Ясно.

Странен, летлив женски аромат достигна до носа му и Едион зърна Лизандра да се подпира на вратата в коридора. Усмихваше се и в очите ù блестяха сълзи.

Взираше се в затворената врата на спалнята, сякаш все още виждаше принца и кралицата от другата ù страна.

– Ето това... – пророни, но повече на себе си, отколкото на него – ... това ще намеря и аз някой ден.

– Приказен елфически воин? – попита Едион и зае горда стойка.

Лизандра се изкиска, избърса сълзите си и го погледна многозначително, преди да си тръгне.

Очевидно златния пръстен на Дориан го нямаше и Елин знаеше кой е отговорен за моментната загуба на съзнание при сблъсъка ù със земята, докато дворецът рухваше, кой я бе запратил в несвяст с удар в тила. Нямаше представа защо Лоркан не я беше убил, не че я интересуваше – така или иначе отдавна си беше отишъл. Пък и не си спомняше да е обещавал, че няма да си върне пръстена.

Не си спомняше и да е питал дали Амулетът на Оринт е истински. Жалко, че нямаше да види лицето му, когато осъзнаеше как са го изиграли. Мисълта я накара да се усмихне въпреки напрежението, което я бе обзело, като стигна вратата. Роуан я чакаше в дъното на коридора и охраняваше единствения вход и изход.

Кимна ù окуражително и дори от такова разстояние Елин прочете думите в погледа му: Тук съм. Само извикай, и ще дойда. Тя врътна очи. Превъзнесен, свадлив елфически звяр. Не помнеше колко време се бяха целували, за колко дълго се беше изгубила в него. Но накрая взе ръката му и я сложи върху гърдите си, а той изръмжа по начин, който накара пръстите на краката ù да се свият от удоволствие и да извие гръб... и да подскочи от болка.

Неволната ù реакция го подтикна да се отдръпне, а когато опита да го поощри, той ù отговори, че няма желание да спи със саката жена и тъй като и бездруго били чакали толкова време, можела да охлади страстите си и да почака още малко. За да има сила да издържи на темпото му, беше добавил със закачлива усмивка.

Елин прогони мисълта с още един сърдит поглед към Роуан, пое си дъх и натисна дръжката на вратата.

Той стоеше до прозореца с изглед към съсипаната градина, където слугите се бореха с бедствието, което беше причинил.

– Здравей, Дориан – пророни тя.

Дориан Хавилиард се събуди сам в непозната му стая. Но беше свободен, макар по кожата на врата му да личеше бледа линия. За момент остана в леглото и се ослуша. Не се чуваха писъци. Нито плач. Само плаха птича песен до прозореца му, откъдето се разливаше лятното слънце и... тишина. Мир. Чувстваше главата си празна. Тялото си – кухо. Дори долепи ръка до сърцето си, за да провери дали бие. Последните дни тънеха в мъгла и той предпочете да се загуби в нея, вместо да мисли за празнотата. Изкъпа се, облече се и проведе разговор с Едион Ашривер, който го гледаше така, сякаш има три глави, и който очевидно отговаряше за сигурността на двореца.

Извести го, че Каол бил жив, но се възстановявал. Още спял непробудно, а това беше добре, защото Дориан не знаеше как ще погледне стария си приятел в очите, как ще му обясни всичко. Макар спомените му да бяха крайно откъслечни, навярно щеше да рухне още повече, когато дойдеше време да сглоби малкото парчета от пъзела.

Минаха часове, но Дориан не напусна стаята, събирайки смелост да посрещне последиците от собствената си разрушителна сила. Унищоженият дворец, човешките жертви. Беше видял стената – доказателство за мощта на врага му... и милостта ù.

Не на врага му.

На Елин.

– Здравей, Дориан – чу гласа ù зад себе си и се обърна към вратата.

Тя остана до входа, облечена в туника в тъмносиньо и златисто, небрежно разкопчана около врата. Косата ù се стелеше разпусната около раменете, а ботушите ù бяха очукани. Но уверената ù стойка, съвършената ù неподвижност...

Пред него стоеше кралица.

Не знаеше какво да ù каже. Откъде да започне.

Тя тръгна с бавни крачки към него.