Сара Маас - Кралица на сенките

След това Роуан каза:

– Ако на теб не ти се говори, недей да...

– Имам нужда да говоря. – С него, макар и само с него. Думите се затъркаляха от устата ù и успя да му сподели без сълзи какво бе казал кралят. Какво бе сторил Дориан въпреки това. Лицето на Роуан остана сериозно и умислено през цялото време. Накрая Елин попита: – Три дни?

Роуан кимна мрачно.

– Добре че изпратих Едион да управлява замъка, иначе щеше да изгризе мебелите.

Тя се вгледа в зелените му очи с цвят на бор и Роуан отвори уста да каже още нещо, но тихият звук от гърлото ù го спря.

– Преди да продължим... – Тя надникна към вратата. – Трябва да ми помогнеш да стигна до тоалетната, защото рискувам да се подмокря.

Роуан избухна в смях.

Елин му хвърли кръвнишки поглед и се надигна в леглото с едно болезнено, изтощително движение. Осъзна, че е гола, като се изключеше чистото бельо, което някой ù беше нахлузил, но май все пак имаше достатъчно благоприличен вид. А и Роуан познаваше всеки сантиметър от тялото ù. Продължавайки да се смее, той ù помогна да стане и ù предложи опора, докато краката ù – безполезни и олюляващи се като на новородено еленче – се мъчеха да я задържат изправена. Толкова време ù отне да направи три стъпки, че не възрази, когато Роуан я взе на ръце и я пренесе до банята. Щом понечи да я сложи върху тоалетната обаче, Елин му изръмжа и той напусна помещението с вдигнати ръце и поглед, който казваше: Не ме обвинявай, че се старая да ти помогна. Нищо чудно да паднеш в тоалетната чиния.

Роуан се засмя още веднъж на немите ругатни в очите ù, а когато Елин приключи, стана от тоалетната и извървя трите стъпки до вратата, той отново я грабна. Вече не куцаше – за щастие, кракът му почти се бе възстановил. Докато я носеше към леглото, тя обгърна раменете му с ръце и притисна лице към шията му, вдишвайки успокоителния му аромат. Когато опита да я остави, тя го стисна с безмълвна молба.

Затова Роуан седна на леглото, облегна се на възглавниците и опъна крака, за да я настани удобно в скута си. Известно време никой от двамата не проговори.

– Значи, тук си живяла някога – подхвана накрая той. – И тук се е намирал тайният проход.

В един друг живот, когато беше съвсем друг човек.

– Не звучиш впечатлен.

– Просто след всичките ти истории очаквах мястото да е по-... необикновено.

– Повечето хора не биха нарекли този замък обикновен.

Той се засмя и дъхът му стопли косата ù. Тя погали с нос голата кожа на врата му.

– Мислех, че умираш – заяви сурово той.

Тя се притисна към него, макар че гърбът я заболя от движението.

– Наистина умирах.

– Моля те, не го прави повече.

Сега беше неин ред да се засмее.

– Другия път ще помоля Дориан да не ме наръгва.

Роуан се отдръпна от нея, за да огледа лицето ù.

– Усетих го... усетих цялата болка. Обезумях от ужас.

Тя помилва бузата му с палец.

– И аз мислех, че нещо се е случило с теб... че си мъртъв или тежко ранен. И това, че не можех да съм с теб, ме убиваше.

– Следващия път, когато се наложи да спасяваме света, ще го направим заедно.

Тя се поусмихна.

– Съгласна съм.

Роуан премести едната си ръка, за да отметне косата ù назад. Пръстите му останаха върху челюстта ù.

– И ти събуждаш у мен желание да живея, Елин Галантиус. Не да съществувам, а да живея. – Обхвана брадичката ù в длан и си пое успокоителна глътка въздух, сякаш беше обмислял и премислял думите си през последните три дни. – Векове наред скитах по света, през империи до кралства и пусти земи, и нито веднъж не се почувствах у дома... нито за миг. Погледът ми вечно беше устремен към хоризонта, мислите ми вечно блуждаеха отвъд следващия океан, следващата планина. Но като че ли... като че ли през цялото това време, през всички тези векове просто съм търсел теб.

Елфическият воин избърса сълзата, търкулнала се по бузата ù, и Елин впери поглед в него – в своя верен приятел, минал през мрак и отчаяние, и лед, и огън заедно с нея.

Не знаеше кой от двама им направи първата стъпка, но в следващия миг устните на Роуан се сляха с нейните. Елин вкопчи пръсти в ризата му и го придърпа към себе си, защото ù принадлежеше, както тя на него. Ръцете му я обвиха по-плътно, но все така нежно, сякаш познаваха всяка от раните по гърба ù. Езикът му докосна нейния и тя отвори уста да го посрещне. Всяко движение на устните ù беше прошепнато обещание за онова, което щяха да преживеят заедно, след като телата им оздравееха.

Целувката беше бавна, дълбока. Сякаш имаха цялото време на света. Сякаш бяха единствените хора в него.