Сара Маас - Кралица на сенките

След всичко, което Елин и Дориан бяха сторили, след магическата мощ, изляла се от тях, тридневният им сън не го учудваше. Въпреки това вече се побъркваше. Имаше да ù казва толкова много неща, макар че вероятно първо щеше да я попита как, по дяволите, я бяха наръгали в ребрата. Беше се излекувала сама и Роуан едва ли щеше да разбере за раната ù, ако ги нямаше разрезите по черния ù костюм в областта на ребрата, гърба и ръцете.

Като прегледа спящата кралица, лечителката установи, че бе излекувала раните си твърде бързо и безразсъдно, благодарение на което беше запечатала в плътта на гърба си парчета стъкло. Докато гледаше как лечителката я съблича и старателно отваря десетките ù зараснали ранички, за да извади стъклата от тях, му идеше да изпотроши стените.

Елин проспа всичко и поне това го радваше, като се имаше предвид колко надълбоко трябваше да бърка жената, за да извади късовете стъкло. Има късмет, че не са поразили никой важен орган, беше заключила. Щом извадиха всички стъкълца, Роуан впрегна жалките остатъци от магията си и бавно, прекалено бавно, дявол да го вземе, затвори раните ù. Татуировката на гърба ù се набразди от новите белези.

Щеше да я попълни, когато Елин се съвземеше. И да я научи това-онова за лекуването на рани на бойното поле.

Ако изобщо се съвземеше.

Седнал в стола до леглото ù, Роуан изхлузи ботушите си и разтри ранения си крак. Едион току-що му беше докладвал за състоянието на двореца. Бяха минали три дни, а генералът още не проронваше и дума за случилото се – за това, че бе готов да жертва собствения си живот, за да защити Роуан от валгските войници, и че кралят на Адарлан беше мъртъв. За първото Роуан му се отблагодари по единствения начин, който му хрумваше – подари му един от кинжалите си, изработен от най-великия доранелски ковач. Отначало Едион му отказа, твърдейки, че не се нуждае от благодарности, но в крайна сметка го прие и сега изкусният нож неизменно висеше на хълбока му.

Но що се отнасяше до второто... Роуан го беше попитал само веднъж какво смята за смъртта на краля. Едион отвърна просто, че му се искало копелето да страда повече, но след като така или иначе бил мъртъв, и това го устройвало.

Роуан се питаше дали говори искрено, но Едион щеше да му сподели, когато се почувстваше готов. Не всички рани се лекуваха с магия. Знаеше го от горчив личен опит. Но и сами заздравяваха. Рано или късно. Раните на двореца, на града също щяха да заздравеят. Беше стоял в пропитата с кръв земя на много бойни полета и бе наблюдавал как с годините животът полека се връща към нормалното. С Рифтхолд също щеше да стане така. Колкото и плашещо да звучеше последният доклад на Едион. Повечето слуги бяха оцелели, както и няколко придворни, но явно голям брой от останалите в кралския двор – безполезни интриганти – не бяха имали този късмет. Сякаш принцът бе прочистил двореца си с един замах.

Роуан изтръпна при мисълта и надникна към вратата, през която бе излязъл Едион. Принцът наследник притежаваше огромна сила. Роуан не познаваше друг с такава. Но трябваше да намери начин да я овладее, да я опитоми, в противен случай тя можеше да го погуби.

А Елин – възхитителната му, безумна глупачка – бе поела страшен риск, обединявайки силата си с неговата. Принцът носеше в себе си първична магия, която можеше да придобие всякаква форма. Елин можеше да изгори като въглен.

Роуан обърна глава към нея.

Елин се взираше в него.

– Спасявам света – проговори Елин с дрезгав глас, – а ти пак си кисел.

– Беше съвместно начинание – отвърна Роуан от близкия стол. – И съм кисел поради двадесетина причини, повечето свързани с най-безразсъдните решения, които съм те виждал да...

– Дориан – изстреля тя. – Как е Дориан?

– Добре. Спи. И той не се е събуждал.

– Каол...

– Спи. Възстановява се. Но е жив.

От раменете ù сякаш падна товар. А после... огледа елфическия принц и се увери, че е невредим, осъзна, че се намира в някогашната си стая, че нямат окови и нашийници, че кралят... Последните думи на краля...

– Огнено сърце – промълви Роуан и скочи от стола си, но тя поклати глава. От движението черепът ù запулсира.

Пое си успокоителна глътка въздух и избърса очите си. О, богове, болеше я ръката, болеше я гърбът, боляха я ребрата...

– Край на сълзите – обяви тя. – Край на терзанията. – Отпусна ръце върху завивката. – Разкажи ми всичко.

И той ù разказа. За адския огън и Копоите на Уирда, за Лоркан. А после и за изминалите три дни, за организирането и лечението и как Лизандра изкарваше акъла на всички, като се превръщаше в призрачен леопард всеки път, когато някой от придворните на Дориан си позволеше твърде много.