Майкъл Съливан - Нифрон се въздига

Чувствата му към Гуен бяха довели до най-дългото пленничество на Ройс и Ейдриън преди шест години. Бяха се нагърбили със задача, отвела ги чак в Олбърн. Мисълта да я изостави му тежеше като олово. На всичкото отгоре тя не се чувстваше добре, беше заболяла от грип и изглеждаше ужасно. По нейни думи нищо й нямаше, ала беше пребледняла и едва се хранеше. Ройс почти бе решил да не отиде, ала тя настоя. Все още си спомняше лицето й, с храбра усмивка, която потръпваше в ъгълчетата.

Работата се беше развила зле. Ройс не можеше да се концентрира, направиха грешки, довели до залавянето и затварянето им в тъмниците на замъка Блитин. През дългите месеци бе започнал да осъзнава, че ако успееше да се измъкне, трябваше да прекрати връзката. Взе решение никога вече да не я вижда — за доброто и на двама им. Ала в мига, в който се върна; в мига, в който я видя отново, почувства ръцете й и аромата на косите й, знаеше, че щеше да е невъзможно да я остави. Оттогава чувствата му се бяха усилили. Дори и сега мисълта да я остави, макар и само за седмица, бе мъчителна.

Ейдриън беше прав. Трябваше да се изостави работата и да я отведе някъде, може би да си вземат парче земя, върху което да отгледат семейство. Някое спокойно кътче, където никой не ги познаваше — нея като проститутка, него като крадец. Можеха дори да идат в Авемпарта, древната цитадела на предците му. Кулата стоеше празна, извън досега на онези, които не знаеха тайната й. Щеше да остане такава още неопределено време. Мисълта бе примамлива, ала той я отблъсна, казвайки си, че скоро ще се върне към нея. Точно сега го чакаха хора. Това насочи мислите му обратно към Ейдриън.

— Предполагам мога да проверя историята на Есрахаддон. Ейдриън би бил глупак да посвети живота си за нечия друга мечта, ала поне ще знам, че магьосникът е казвал истината, а не е направил някакъв номер.

— Как ще откриеш?

— Ейдриън е отраснал в Хинтиндар. Ако баща му е бил тешлорски рицар, може би е оставил някакъв белег. Поне тогава ще имам още един източник. Задачата ни ни отвежда на юг. Бих могъл да се отбия в Хинтиндар и да се поогледам. Впрочем — добави той, — ще отсъствам доста по-дълго от обичайното, така че не искам да се тревожиш.

— Никога не се притеснявам за теб — каза му Гуен.

Лицето на Ройс отрази обзелата го болка.

Любимата му се усмихна:

— Зная , че ще се върнеш жив и здрав.

— И откъде?

— Видях ръцете ти.

Ройс объркано я погледна.

— Разчетох дланта ти, Ройс — каза му тя сериозно. — Или си забравил, че съм също и гледачка?

Той не бе забравил, ала бе сметнал, че е начин за обиране на суеверните глупаци. Едва сега осъзна колко несъответстващо за Гуен би било да заблуждава хората.

— Чака те дълъг живот — продължи тя. — Твърде дълъг, това бе един от намеците за произхода ти.

— Значи нямам за какво да се тревожа?

Усмивката й леко помръкна.

— Какво има?

— Нищо.

— Кажи ми — настоя той, нежно повдигайки брадичката й, докато очите им не се срещнаха.

— Просто… трябва да пазиш Ейдриън.

— И неговите длани ли си огледала?

— Не — отвърна тя. — Ала линията на живота ти е разклонена. Предстои ти да вземеш решение. Ще поемеш или към мрак и отчаяние, или към светлина и добродетел. Това решение ще бъде предшествано от мъчително преживяване.

— Какво преживяване?

— Смъртта на най-обичния ти човек.

— Не трябва ли тогава да се тревожиш за себе си?

Гуен му се усмихна:

— Ако беше така, щях да умра щастлива. Ройс, говоря сериозно за Ейдриън. Моля те, пази го. Струва ми се, че сега той повече от всякога се нуждае от теб. Страхувам се за теб, ако нещо му се случи.

Когато Ройс се върна в кръчмата, завари Ейдриън да седи на същата маса. Но не беше вече сам. Край него седеше дребна фигура, загърната в тъмно наметало. Партньорът му седеше спокойно. Или седящият до него беше безопасен, или боецът беше прекалено пиян, за да се притеснява.

— Уговорете се с Ройс, като дойде — тъкмо казваше Ейдриън и като вдигна глава, додаде: — А, тъкмо навреме.

— Ти от… — Ройс спря, защото зърна лицето под качулката.

— Струва ми се, че това е първият път, когато те изненадвам, Ройс — рече принцеса Ариста.

— Не е вярно — изкикоти се Ейдриън. — Сварихте го неподготвен, когато висяхме в тъмницата ви и ни помолихте да отвлечем брат ви. Това беше много по-неочаквано, повярвайте.

Ройс не беше във възторг от срещата с принцесата насред таверната, а и Ейдриън говореше прекалено високо. За щастие стаята бе празна. Повечето посетители предпочитаха да се скупчват край бара, където вратата бе отворена, пропускайки хладния летен ветрец.