Майкъл Съливан - Нифрон се въздига

Тя се изправи.

— Моля за прошка, Ваше Величество. Поднасям извиненията си за характеристиките си на пълен провал. Възможно ли е да получа кралското разрешение да се оттегля?

— Ариста, недей.

— Моля, Ваше Величество, крехката ми женственост не може да понесе такъв разгорещен спор. Чувствам се слаба. Може би ако се оттегля в покоите си и си приготвя отвара, ще се почувствам по-добре. Тъкмо ще се възползвам да омагьосам метлата си и да полетя край замъка, за да освежа сетивата си.

Тя се извъртя и излезе, затръшвайки огромните врати.

Зачака с опрян на вратата гръб, чудейки се дали Олрик ще се втурне подире й.

Дали ще се извини и ще ми позволи да ида?

Ослушваше се за звука на стъпки.

Тишина.

Щеше й се да владее магия, защото тогава никой не можеше да й попречи да се срещне с Гаунт. Олрик бе прав: това беше последният им шанс. И тя нямаше намерение да повери меленгарската съдба на Дилнард Линрой, извънреден държавник. Пък и се бе провалила, и смяташе за свой дълг да поправи нещата.

Видя Тим — или Томи — да се опира на близката стена, гризейки нокти. Той й се усмихна.

— Надявам се възнамерявате да се отправите към кухните. Умирам от глад, буквално ще си изям ръцете! — той се изкикоти.

Тя се отдели от вратата и бързо закрачи по коридора. Почти пропусна да види Моувин Пикъринг, седнал на широкия перваз на гледащ към двора прозорец. Вдигнал крака, скръстил ръце и облегнат на рамката, той се печеше като котка. Все още носеше траур.

— Проблеми с Негово Величество?

— Държи се като магаре.

— Какво е направил този път?

— Замени ме с дребната отрепка Линрой. Праща него с Елисфар вместо мен, за да сключи съюз с Гаунт.

— Дилнард Линрой не е лош човек. Той…

— В настоящия момент не ми се слуша колко е велик Линрой. Мразя го.

— Съжалявам.

Тя погледна към хълбока му и той моментално насочи вниманието си обратно към прозореца.

— Все още не го носиш? — запита тя.

— Не отива на тоалета ми. Сребърната дръжка се откроява върху черното.

— Мина повече от година от смъртта на Фанън.

Той рязко се извърна:

— Откакто Луис Гай го уби, искаш да кажеш.

Ариста си пое дъх. Не бе свикнала с новия Моувин.

— Но нали си телохранител на Олрик? Не е ли малко трудно да изпълняваш тази си задача без меч?

— Досега не е било проблем. Планът е следният. Седя си тук и гледам патиците в двора. Е, предполагам е по-скоро стратегия, или дори програма. Както и да е, това е единственото място, където баща ми не би погледнал, така че мога да си седя тук по цял ден и да гледам патиците. Миналата година бяха шест, знаеше ли? Сега са останали само пет. Не знам какво се е случило с другата. Не спирам да я търся, но не мисля, че ще се върне.

— Вината не беше твоя — нежно каза тя.

Моувин се протегна и прокара пръсти по ръба на перваза:

— Напротив, беше.

Тя постави ръка на рамото му и стисна леко. Не знаеше какво друго да стори. Първо майка й, сетне баща й, Фанън, Хилфред… всички изчезваха. Моувин също се стопяваше. Момчето, което обичаше меча си повече от подаръците на Зимния фестивал, шоколадов кейк или плуване в горещ ден, вече отказваше да го докосва. Най-възрастният син на граф Пикъринг, веднъж призовал дори слънцето на дуел, защото валял дъжд в предназначен за лов ден, прекарваше дните си в зяпане на патици.

— Няма значение — додаде Моувин. — Светът така или иначе свършва.

Той вдигна очи:

— Каза, че Олрик праща онова копеле Линрой при Гаунт. Това ще докара гибелта на всички ни.

Колкото и да се стараеше, тя не можа да сдържи пристъпа на смях. Удари го леко по рамото, сетне го целуна по бузата.

— Само така, Моувин. Не спирай да гледаш откъм веселата страна.

Остави го и продължи по коридора. Подминавайки кабинета на камерхера, старецът изникна на прага.

— Ваше Височество? — повика я той с очевидно облекчение. — Кралският защитник Ройс Мелбърн все още очаква да види дали услугите му не са нужни. Очевидно той и партньорът му смятат да си вземат малък отпуск, освен ако кралят не възнамерява да им възложи нещо неотложно. Да му кажа ли, че е свободен?

— Да, разби… Не, почакай — тя стрелна с поглед телохранителя си. — Томи, прав си. Гладна съм. Бъди така добър да донесеш за двама ни малко пиле или каквото там намериш в кухнята. Ще чакам тук.

— Веднага, но името ми е…

— Бързо, преди да съм си променила мнението.

Тя зачака той да се отправи в изпълнение на заръката, сетне се обърна към камерхера.