Майкъл Съливан - Изумрудената буря

За Есрахаддон наследникът значеше всичко. След бягството си от Гутария магьосникът бе посветил живота си на търсенето му дори убеждавайки Ариста да направи магия в Авемпарта, чрез която да открият самоличността на наследника и неговия телохранител. Пазителят моментално бе разпознала като Ейдриън, ала самият наследник никога не бе виждала преди. Русокосият образ бе просто лице — докато след Ратиборската битка не узна, че лицето принадлежи на Дигън Гаунт — водачът на националистите. Нямаше съмнение, че Новата империя бе отговорна за изчезването му. Цветът на дима показа, че той е жив и държан на няколко дни път северно оттук. Взираше се в стената, където димът изчезваше.

— Това е лудост — промърмори на себе си. Не мога да тръгна да търся наследника. Империята го е заловила и ще бъда убита моментално. Пък и съм нужна тук. Защо да ме е грижа за обсесиите на Есрахаддон?

Ако искаше, можеше да се самообяви за кралица на Ренидд и хората щяха да я приветстват. Можеше да владее кралство, по-голямо от Меленгар — и да бъде богата и обичана. Дълго след смъртта й песни и истории щяха да разнасят името й, а статуи и книги да увековечават образа й.

Погледна към спретнато сплатената роба в крайчеца на бюрото й. Беше донесена след погребението му. Всички негови вещи се свеждаха до това парче плат. Посвещавайки всичко на мисията си, бе умрял деветстотин години по-късно — без да я изпълни. Въпросът, каква точно беше тази мисия, продължаваше да я гризе. Лоялност към потомъка на император-хлапе отпреди хилядолетие не можеше да движи Есрахаддон с такъв фанатизъм. Пропускаше нещо.

„Ще дойдат.“

Какво означаваше това?

„Без рога всички ще умрат.“

Всички? Кои са тези всички? Не е възможно да е имал предвид абсолютно всички, нали? Може би просто е бълнувал. Случва се на умиране.

Спомни си очите му, бистри и фокусирани, втренчили се в нея като… Емъри .

„Не остава време. Вече всичко зависи от теб.“

„Сега само ти знаеш… само ти можеш да спасиш…“ Когато Есрахаддон бе произнесъл тези думи, не бе им отдала голямо значение, ала сега само те й бяха в главата. Не можеше да загърби факта, че с последния си дъх магьосникът бе споделил с нея тайните, носени хиляда години. Чувстваше, че той й е поверил скъпоценности с неизмерима стойност, ала без знанието му, те бяха само камъчета. Макар да не можеше да разтълкува словата му, невъзможно бе да игнорира нужното за вършене. Трябваше да напусне. Откриеше ли къде е Гаунт, щеше да уведоми Ейдриън и да остави останалото на него. В крайна сметка той беше пазителят — Гаунт беше негов проблем, не неин.

Принцесата прибра единствената си любима вещ — четка за коса с перлена дръжка — в торба. Надраска оставката си и я остави на бюрото. Посегна към вратата, сетне спря и се обърна. Да я вземе, изглеждаше подобаващо… почти необходимо. Прекоси кабинета и вдигна робата на магьосника. Тя увисна безжизнено в ръцете й. Никой не я беше чистил, ала кръв нямаше. И което бе по-странно, нямаше и дупка. Това я накара да се зачуди — дори и в смъртта си, той оставаше мистерия. Принцесата я нахлузи върху роклята си и установи, че й е тъкмо по мярка — макар Есра да бе почти фут по-висок от нея. Загърбвайки кабинета си, Ариста потъна в нощта.

Есенният въздух бе леден. Принцесата придърпа робата и вдигна качулката. Платът не приличаше на нищо, докосвало кожата й — лек, нежен, ала удивително топъл и удобен. Ухаеше приятно на салифан.

Замисли се дали да вземе кон. Никому нямаше да се свиди да й даде животно, но надали щеше да ходи тъй далече, пък и нямаше против да се разходи. Есрахаддон бе изтъкнал нуждата от бързане, ала би било глупаво да се втурва стремглаво към опасността. Ходенето изглеждаше подходящ начин да се изправи срещу мистериозното и непознатото. Щеше да й даде време да помисли. Предположи, че и Есра би избрал да пътува така. Просто изглеждаше подобаващо.

Напълни един мях на кладенеца и си взе храна. Фермерите, които негодуваха от храненето на войниците, винаги оставяха малко на стълбите на Градската палата. По-голямата част от храната принцесата раздаваше на бедните, което само доведе до появата на повече неща. Тя се запаси с няколко пити сирене, два самуна, ябълки, лук и репи. Не беше кой знае какво, ала щеше да свърши работа.

Нарами меха, намести раницата и се отправи към северната порта. Чуваше как стъпките й ехтят, сливайки се с останалите звуци в нощта. Колко опасно, дори глупаво, да напусне Медфорд, макар и в компанията на Ройс и Ейдриън. Само няколко седмици по-късно поемаше в мрака сама. Знаеше, че пътят й ще я отведе в имперска територия, ала се надяваше, че пътувайки сама не ще привлича внимание.