Майкъл Съливан - Изумрудената буря

Есрахаддон не се смяташе за кой знае колко по-добър. Бе не само физически сакат, но и магически инвалид. Ала сега, с появата на Ариста, човечеството отново притежаваше истински артист. Тя все още бе новак, едва дете, но с времето талантът й щеше да се развие. Един ден щеше да стане по-могъща от който и да е крал, император, воин или свещеник.

Знанието за властта й над цялото човечество бе доста повече от леко притеснителна. По време на Старата империя съществуваха предпазни мерки. Съветът на цензарите бе надзиравал владеещите Изкуството и се грижеше за правилното му прилагане. Сега всички те бяха изчезнали. Останалите магьосници, неговите братя и дори по-низшите магове, бяха мъртви. С неговата кастрация църквата смяташе цензарската заплаха за елиминирана. Сега се бе появил друг истински практикуващ Изкуството. Есрахаддон бе убеден, че никой не подозира заплахата, представлявана от принцесата.

Той се нуждаеше от нея. Макар Ариста да не осъзнаваше още, тя също се нуждаеше от него. Щеше да й обясни източника на Изкуството и употребата му. Цензарите бяха закрилници, съхранители, защитници. Пазеха тайни, които щяха да съхранят човечеството сред края на Ули Вермар .

Когато Есрахаддон бе научил истината преди хилядолетие, той се чувстваше облекчен, че няма да бъде сред онези, на които щеше да се наложи да се занимават с този проблем. Денят щеше да настъпи след векове. Каква ирония, че десетвековният му престой в Гутария бе удължил живота му до това време. Събитието, нявга отложено за недостижимото бъдеще, сега се намираше само на месеци. Позволи си да се изсмее горчиво, сетне се отправи към центъра на площада, където да седне и помисли.

Планът му бе тъй крехък и слаб, ала всички парчета си бяха по местата. Ариста се нуждаеше единствено от време, за да усъвършенства уменията си. Ейдриън знаеше, че е Пазител на Наследника, и се бе доказал достоен. Сетне идваше и Наследникът — малко вероятен избор, определено, ала същевременно напълно подобаващ.

Да, всичко ще бъде наред , заключи той. Нещата винаги се оправят накрая. Поне така казваше Йолрик.

Йолрик бе най-мъдрият сред всички им, страстно вярващ в умението на света да се самопоправя. Най-големият страх на Есрахаддон при падането на Старата империя бе Йолрик да не застане на страната на Венлин. Фактът, че все още съществуваше наследник на стария император, доказваше, че Есрахаддоновият наставник не бе помогнал на патриарха. Есрахаддон се усмихна широко. Учителят му отдавна беше мъртъв. Бе древен, още когато Есра беше момче.

Магьосникът опъна крака и се опита да изчисти ума си. Нуждаеше се от почивка, ала от векове не можеше да го стори. На почивка се наслаждаваха само людете с чиста съвест. Неговите ръце бяха прекалено оцапани с невинна кръв. Твърде много хора бяха умрели, за да се провали точно сега.

Споменът за Йолрик бе отворил вратата към миналото. През прага надникнаха лица на отдавна мъртви: семейството му, приятелите, жената, която някога се бе надявал да вземе за своя съпруга. Този живот изглеждаше като сън, но може би сегашното му съществуване бе истинската мора, кошмар, в който бе пленен. Може би един ден щеше да се събуди и да се озове отново в двореца с Неврик, Джериш и обичната Елиня.

Дали някак е оцеляла в разрухата на града?

Щеше му се да вярва в това, без значение колко малко вероятно беше.

Ами ако е повярвала в това, което говореха за мен впоследствие? Дали се е омъжила за друг, чувствайки се предадена? Дали е умряла, мразейки ме?

Трябваше да спре да мисли така. Казаното на Ариста бе истина — направените жертви бяха маловажни в сравнение с целта. Трябваше да прости. Изправи се и пое към странноприемницата. Облак покри луната, затулвайки и малкото хвърляна от нея светлина. В този миг Есрахаддон почувства пронизваща болка в гърба си. Изревавайки, падна на колене. Извивайки се, почувства как робата прилепва към кожата му сред нарастваща влага.

Кървя.

— Вендериа — прошепна той. Моментално робата заблестя, осветявайки площада. В крайчеца на сиянието зърна мъж, обвит със сиво наметало. В първия миг си помисли, че това е Ройс. Имаше неговите безчувствени маниери и стойка, ала този мъж бе по-едър и по-як.

Есрахаддон промърмори някакво проклятие и четирите колони, подкрепящи навеса над мъжа, се пръснаха на трески. Тежкият покрив се срути, тъкмо когато мъжът пристъпваше напред. Силата на удара едва развя наметалото му.