Майкъл Съливан: Откровенията на Ририя - цялата поредица в една книга

Петимата кимнаха и Ейдриън прибра оръжията обратно в ножниците.

Уил заби ножа си в земята и даде знак с ръка на останалите, докато бързаше да разчисти барикадата.

— Знаете ли, не го вършите правилно — каза им Ройс.

Крадците спряха и го погледнаха разтревожени.

Ройс поклати глава.

— Не разчистването на храстите. Обирът. Добро място, признавам. Но трябваше да ни обградите.

— И, Уилям… Уилям, нали? — запита Ейдриън.

Мъжът трепна и кимна.

— Да, Уилям, повечето хора са десняци, така че приближаващите се трябва да идват отляво. Това щеше да ни постави в неизгодно положение и да ни принуди да замахваме с извъртане. Тези с лъковете трябваше да са от дясната ни страна, на разстояние.

— И защо само един лък? — запита Ройс. — Тя можеше да уцели само един от нас.

— Дори и това нямаше да може — каза Ейдриън. — Забеляза ли колко дълго тя го държа опънат? Или тя е нечовешки силна — което ме съмнява — или това е самоделен лък, който може да изпрати стрелата на едва няколко крачки. Нейната роля бе само за сплашване; съмнявам се някога да е пускала стрела.

— Съм — каза момичето. — И съм добър стрелец.

Ейдриън поклати глава към нея с усмивка.

— Държеше показалеца си над пръчката, скъпа. Ако беше стреляла, перата на стрелата щяха да закачат пръста и щеше да уцелиш всичко друго, но не и набелязаното от теб.

Ройс кимна:

— Инвестирай в арбалети. Следващия път стой скрита и просто изстреляй няколко болта в гърдите на всяка цел. Цялото това дърдорене е просто глупаво.

— Ройс! — смъмри го Ейдриън.

— Какво? Нали все ми казваш да съм бил по-учтив с хората. Опитвам се да помогна.

— Не му обръщайте внимание. Ако искате съвет, старайте се да издигате по-добри барикади.

— Да, препречете пътя с дърво следващия път — посъветва Ройс и допълни съвета си с махване на ръка към клоните. — Това е просто жалко. И, в името на Марибор, си покрийте лицата. Уоррик не е чак толкова голямо кралство и може да ви запомнят. Белънтайн няма да си направи труда да ви преследва за някакви дребни кражби, но някой ден ще влезете в кръчма и ще получите нож в гърба. — Ройс се обърна към Уилям. — Ти си бил в Пурпурната ръка, нали?

Уил изглеждаше озадачен.

— Никой не е казвал нищо за това — той спря да дърпа клона, който отместваше в момента.

— Не е и нужно. Ръката налага всички членове на гилдията да си правят тази глупава татуировка на врата — Ройс се обърна към Ейдриън. — Предполага се, че ги прави да изглеждат опасни, но всъщност само допринася за лесното им идентифициране като крадци през остатъка от живота им. Като се замисли човек, да нацапотиш всекиго с червена ръка е доста глупаво.

— Тази татуировка изобразява ръка? — запита Ейдриън. — Аз си мислех, че представлява червено пиле. Но сега като каза, наистина прилича повече на ръка.

Ройс върна поглед върху Уил и наклони главата му на една страна:

— Наистина прилича донякъде на пиле.

Уил притисна длан върху врата си.

След като и последните храсталаци бяха разчистени, Уилям запита:

— Кои сте вие в действителност? Какво точно е Ририя? Ръката така и не ми казаха, само рекоха да стоя настрана.

— Не сме нищо специално — отвърна Ейдриън. — Просто двама пътници, наслаждаващи се на ездата през прохладна есенна нощ.

— Но наистина — каза Ройс, — трябва да се вслушате в съвета ни, ако ще продължавате да вършите това. В крайна сметка ние ще последваме вашия.

— Какъв съвет?

Ройс смушка леко коня си и отново пое по пътя:

— Ще посетим графа на Чадуик, но не се притеснявайте — няма да ви споменем.

В ръцете си Арчибалд Белънтайн държеше света, удобно положен в петнадесет откраднати писма. Всеки пергамент бе педантично изписан с прекрасен, елегантен почерк. Видимо бе убеждението на автора в дълбочината на думите и съдържащата се в значението им красива истина. Арчибалд виждаше, че написаното е безсмислица, но бе на едно мнение с автора що се отнася до неизмеримата им стойност. Отпи глътка бренди, затвори очи и се усмихна.

— Милорд?

Неохотно Арчибалд отвори очи и навъсено запита офицера:

— Какво има, Брус?

— Маркизът пристигна, сър.

Усмивката на Арчибалд се завърна. Внимателно пренави писмата, върза ги в сноп със синя панделка и ги върна в сейфа си. Затвори тежката му желязна врата, щракна ключалката и изпробва вратата с две резки дръпвания. Сетне се отправи надолу по стълбите, за да посрещне госта.

Когато Арчибалд достигна фоайето, забеляза Виктор Ланаклин да чака в преддверието. Спря за момент и загледа как старият човек крачи напред-назад. Гледката изпълни Арчибалд с чувство на удовлетворение. Маркизът притежаваше по-висша титла, но никога не го бе впечатлявал. Виктор нявга може и да е бил величествен, заплашителен или дори галантен, но цялата му слава отдавна бе изчезнала, сметена в забрава под сивата коса и превития гръб.