Майкъл Съливан: Откровенията на Ририя - цялата поредица в една книга

Студен вятър виеше сред дърветата, извивайки клоните и отскубвайки още листак. Червени и златни листа летяха, виеха се в кръг, шибани от поривите над пътеката. Някъде в мрака бухал оповести присъствието си.

— А ако ви дам половината от парите ни? Моята половина. Така няма да сте на загуба.

— Не сме искали половината — каза мъжът, който държеше коня му. — Искаме всичко, включително конете.

— Чакай малко. Конете ни? Да, вземете малко пари — добре, но… конекрадство? Ако ви хванат, ще увиснете на бесилката. Знаете, че ще докладваме за вас в първия изпречил се на пътя ни град.

— Идвате от севера, нали?

— Да, вчера напуснахме Медфорд.

Държащият коня кимна и Ейдриън видя малка червена татуировка на врата му.

— Това ти е проблемът — чертите на лицето му омекнаха в съчувствена гримаса, която предвид обстоятелствата внушаваше заплаха.

— Вероятно отивате в Колнора — хубав град. Много магазини. Много богаташи. Търговията там кипи и мнозина минават по този път, носейки какво ли не, за да продават на богаташите. Предполагам, че не сте били на юг преди, нали? В Меленгар крал Амрат си прави труда да наеме войници, които да патрулират по пътищата. Ама тук в Уоррик нещата стоят малко по-различно.

Плосконоско се приближи, облизвайки сцепената си устна, докато разглеждаше дългия меч на гърба на Ейдриън.

— Искаш да кажеш, че кражбата е законна?

— Не, обаче крал Етелред живее в Акуеста: ужасно далеч от това място.

— Ами графът на Чадуик? Не управлява ли той тези земи в името на краля?

— Арчи Белънтайн? — споменаването на името предизвика кикот от страна на другите крадци. — Арчи пет пари не дава какво се случва с обикновените хорица. Твърде е зает да си подбира тоалетите — мъжът се ухили, разкривайки растящи в ексцентрични посоки пожълтели зъби. — Така че давай мечовете и слизай от коня. Сетне можеш да идеш до замъка Белънтайн, да почукаш на вратата на Арчи и да видиш как е — пореден залп всеобщ кикот. — Освен ако не смяташ това място за идеалния гроб, ще правиш каквото ти кажа.

— Прав беше, Ройс — примирено рече Ейдриън. Разкопча наметалото си и го остави зад седлото. — Трябваше да оставим пътя, но честно… имам предвид, ние сме сред нищото. Какви бяха шансовете?

— Съдейки по факта, че в момента бивате обирани — осмелявам се да ги определя като доста добри.

— Иронично: да оберат Ририя.

— Не е забавно.

— Ририя ли каза? — запита мъжът, който държеше коня на Ейдриън.

Ейдриън кимна и затъкна ръкавиците си в колана.

Мъжът пусна юздата и отстъпи встрани.

— Какво става, Уил? — запита девойката. — Какво е Ририя?

— В Меленгар има двамина, които се назовават така — погледна към другите и леко снижи глас. — Имам връзки натам, не помните ли? Казаха ми да стоя настрана, ако някога попадна на тях.

— Та какво мислиш, Уил? — въпрос от страна на белязания.

— Мисля да разчистим храстите и да ги пуснем да минат.

— Какво? Защо? Ние сме петима, а те са само двама — посочи очевидното плоският нос.

— Но те са Ририя.

— Е, и?

— Моите съдружници на север — а те никак не са глупави — казаха никой да не закача тези двамата по какъвто и да било повод. Освен това съдружниците ми не са от мекушавите. Щом те думат да ги отбягваме, значи има добра причина.

Плоският нос ги погледна критично:

— Добре, но откъде си сигурен, че точно тия двамата са тези, за които се представят? Просто ще им повярваш?

Уил кимна към Ейдриън.

— Виж мечовете му. Някой, който носи един — може и да знае да го върти, може и да не. Два меча — вероятно не отбира нищо от мечове, ама иска ти да си мислиш обратното. Но меченосец с три остриета — това си е доста товар. Никой няма да се накамари с толкова стомана, освен ако не си изкарва прехраната чрез тях.

Ейдриън изтегли два меча с единствено елегантно движение. Подхвърли един, оставяйки го да се завърти на дланта му.

— Този има нужда от нова дръжка. И тази е започнала да се протрива — погледна към Уил. — Докъде бяхме стигнали? Струва ми се, канехте се да ни оберете.

Крадците се спогледаха нерешително.

— Уил? — запита девойката. Все още държеше лъка, но изглеждаше доста по-слабо уверена.

— Да разчистим храстите от пътя им и да ги пуснем — каза Уил.

— Сигурен ли си? — запита Ейдриън. — Този прекрасен човек със смачкания нос силно искаше да се сдобие с меч.

— Няма проблем — рече плоският нос, вперил поглед в осветените от лунна светлина остриета.

— Е, щом тъй сте решили…