Кати Кламп - Лунен ловец

— Кой, по дяволите, има ваши снимки и с какво се занимава?

Със Сю се спогледахме изненадано.

— Не си ли ги направил ти?

Отиде до леглото и се опита да грабне кутията.

— Не! По дяволите, дори не познавам някой с толкова власт да го направи. Имаше ли визитка? Каквото и да било?

Свих рамене. Не бях проверил. Позволих му да вземе кутията. Извади хартията и леко я изтръска. Едно листче кацна върху завивките. Сю го взе. Хартията бе плътна и луксозна. Почеркът беше мъжки. Прочете го на глас: „Уредил съм да живееш в Чикаго. Николай ще се отнася добре с теб или ще отговаря пред мен. Платил съм вноската ти. Не му позволявай да ти каже друго.“ Сю лекичко се засмя.

— Подписано е „Лукас Сантяго“. — Гледаше ме любопитно. — Познаваш ли го?

Свих рамене. Не го познавах. Сю погледна Боби. Докато четеше бележката, челюстта му бе увиснала. Бялата кутия, ослепителна върху абаносовата му кожа, падна на земята от внезапно омекналата му ръка. Вниманието на всички присъстващи бе приковано върху разговора ни. Изражението на Бети не се отличаваше.

Боби отвори уста на няколко пъти, преди да проговори:

— Дали го познавам? Да. Всеки Сази го познава. Член е на Съвета. Но ти… откъде…

Нямах отговор.

— Защо не отвориш твоята кутия, Сю? — предложи Бети.

Погледнах я. Изглеждаше толкова изненадана от развоя на събитията, колкото и Боби. Ветрецът отново подухна през отворената врата и разроши косата й. Донесе мириса й право към мен. Ухаеше на лятна гора и сладкарски подправки. Осъзнах колко ми бе липсвал ароматът на чувствата й, докато беше в безсъзнание. Всяко нейно усещане приличаше на слънчев лъч, отразен от кристал наситено и изумително.

Опита се да придърпа голямата кутия към себе си. Все още й беше трудно да се навежда. Направи лека гримаса, затова се пресегнах и поставих кутията в скута й. Беше тежка и дълга почти колкото онези за доставка на рози, но по-широка. Вдигна капака. Върху фината бяла хартия бе прикрепена бележка. Прочете я пред всички: „Ако Чикаго не ти хареса, винаги си добре дошла в Боулдър, Сузи. Заедно с Тони, разбира се.“ Произнасяше думите с изненада и радост.

— Подписана е „Лукас“ — извърна глава към мен и усетих полъха на роса от изумлението й. — Не го познавам, Тони! Защо върши всички тези чудеса за нас?

Всички пристъпиха напред, когато Сю разгърна фината хартия. Под нея имаше, пласт изумруденозелено кадифе. Ароматът на прясно окосено сено — любопитство — подразни носа ми и кихнах няколко пъти. Както и Бабс и Бети. Когато спряхме, тишината бе толкова плътна, че чувах как бият сърцата на всички присъстващи.

Надникнах в кутията. Вътре имаше пластмасова фигурка с дължина около трийсет сантиметра, с червена сплъстена коса около преживялото много битки лице, вързана отзад на конска опашка. Зелените пластмасови очи над боядисана усмивка отиваха на лекьосаната дрипава зелена кадифена рокля, в която беше облечена. Усмихнах се. Видът на куклата бе такъв, какъвто само едно четиригодишно дете може да го докара.

Всички си размениха недоумяващи погледи. Бети изглеждаше най-смутена от всички. Защо някой ще си прави труда да опакова опърпаната кукла като царски подарък?

Нямах намерение да проваля изненадата. Историята си беше на Сю.

Лицето й бавно се озари от усмивка. Догадката се превърна в радост.

— Джесика!

Извади куклата и силно я притисна до гърдите си. Разнесе се полъх на мандарини и прясно изпечени бисквити.

Готов съм да се обзаложа, на каквото и да е, че Лукас има бяла козина.

Сю вдигна към мен сияен поглед. Внимателно положи куклата обратно в кутията и почтително поправи роклята й. Нежно докосна червената найлонова коса. Бе готова да се разплаче. От радост и печал. Пресегна се към документите в ръцете ми. Погледна снимката на шофьорската книжка и широко се усмихна. Вирна глава към мен.

— Харесват ми Джесика и Сюзън, но защо Джам… броко? — запъна се на името.

Погледнах я напрегнато.

— Защото съм готов. Ако искаш да носиш името ми, ще ти го дам — с ъгълчето на окото си зърнах широката усмивка на Линда.

Преглътнах със затруднение. Бяха ми го наложили. Едва ли имах право на избор. Но как да не приема дъгата и залеза?

— Ох, по дяволите! Не се справям много добре. Обичам те, Сю. Искам да прекарам остатъка от живота си с теб. Ще дойдеш ли с мен в Чикаго? Като част от мен? Като съпруга? — Хванах ръката й и зачаках отговора.

Изражението на лицето й премина през смущение и изумление до неподправена радост. Хвърли се в прегръдките ми с щастлив вик. Ухаеше на мандарини, на карамфил и топъл ябълков пай. Сладък мускус и топлота. Изумително е как хората, дори без да могат да надушват чувствата, намират утеха в полъха на обичта. В уханията на любовта.