Кати Кламп - Лунен ловец

Лицето на Ерин Стюарт придоби лукаво изражение, когато попита Бекки:

— Ами парите? Сестра ви бе много богата. Ако не се намери тяло, дали някога завещанието на сестра ви ще бъде легализирано?

Ясно. Ето къде била уловката. Няма тяло, няма пари. Бекки стисна устни. Ерин бе засегнала нерв.

— Нашите адвокати ни информираха, че според изискванията на закона трябва да изчакаме седем години преди легализацията.

— Какво мислите за това?

Навря микрофона в лицето й. Беше подушила кръв. Колко ли репортери са Сази? Ще трябва да попитам Боби.

— Без коментар.

Неочаквано микрофонът бе издърпан встрани от тънка, добре поддържана ръка. Познавам този маникюр!

— Господи! — възкликна Линда и скри лицето си с ръце. Миризмата й премина в горещ пустинен повей. — Започва вълнуващата част! Приличам на истинска харпия!

Камерата се премести и предложи пълен план на лицето на Линда. Носеше шапка с широка периферия и воалетка. Роклята не се виждаше, но вероятно беше черна. Макар че с Линда човек никога не може да бъде сигурен.

Бабс утешително я потупа по ръката, докато тя гледаше през разперените си пръсти.

— ’Сичко е н’ред — промълви тя тихо. — ’Пълно си права да се ’досваш.

Линда се обърна към нея и се усмихна. Подуших топлота и загриженост от страна на Бабс. Хляб, захар и мускус.

— Аз пък имам коментар! — каза остро Линда от екрана.

Камерата се придвижи назад, за да покаже трите жени в цял ръст. Ерин заговори:

— Вие сте Линда Леоне, нали? Собственичката на ресторант „Карлин“? Познавахте ли Сю Куентин?

Поне беше се спряла на „Сю“ още първия път, когато я поправиха. Някои репортери никога не схващат намека.

Бекки искаше да си тръгне, но нямаше да се приеме добре. Гледах как погледът й се стрелка напред-назад в търсене на спасение. Въпреки това изглеждаше омагьосана от Линда.

— Да, аз съм Линда Леоне. Да, притежавам „Карлин“ и, да, Сю беше моя много скъпа приятелка.

Усетих радостта и благодарността на Сю от признанието.

— Сю ти благодари — прошепнах на Линда. Погледна ме стреснато.

Продължавай, казах си аз. Отпусни се. Облегнах се на меките възглавници и се загледах.

— Какво бихте желали да коментирате? — попита Ерин, сякаш бе забравила въпроса.

— Попитахте какво мисли семейството за това, че ще трябва да чака седем години за легализацията на завещанието на Сю. Любящата сестричка тук няма какво да каже. Аз обаче имам — гласът й се повиши, докато не заглуши останалия шум. Ерин й подаде микрофона и Линда се обърна към насъбралата се тълпа. Не беше голяма — около трийсет души. — Прекарах последните два часа със семейството и приятелите на Сю. Чух всевъзможни караници, нападки и вайкания. Предполагаше се това да е заупокойна служба за Сю. Дойдох, защото вярвах, че ще чуя добри думи за моята приятелка. И наистина чух. От другите й приятели. Но май ще се окаже вярна сентенцията, че човек избира приятелите си, но не и семейството си.

Очите на Бекки се разтвориха широко и челюстта й увисна. Мира беше вбесена. Стисна устни точно като Бекки по-рано.

— Единственото, което чух от близките й, бяха оплаквания. — Линда се извърна към Ерин толкова рязко, че журналистката инстинктивно отстъпи назад. Кафявите й очи издаваха изумление. — Знаете ли какво мисли семейството и за това, че трябва да чака за парите? Бесни са! Всички до един!

Започна да ги имитира поред. Първо Мира. Приликата бе поразителна. Студена, хленчеща, чак да ти се повдигне.

— „За всичко е виновна Сузи! Какво си въобразяваше? Какво ще правя сега?“ — Линда погледна към камерата свирепо. — Като че ли е имала някакъв избор! Беше отвлечена!

Дойде ред на Бекки. По-млада версия на същото хленчене.

— „О, не! Цели седем години! Кой би повярвал! Трябва да дадем под съд този адвокат! Трябва да променят закона. Всичко е пределно ясно! Жената е мъртва! Имам право на наследството си!“ — Последва друг глас: — „Как ще оцелея с милостинята, която ми подхвърля фондацията? Трябва да поддържам определен начин на живот. Скоро децата ми ще останат на улицата!“

Звучеше съвсем като Мици. Оставих прозрението да ме завладее, защото знаех, че идва от Сю. Никога не бях виждал Мици. Усещах как мислите на Сю се носят зад собствените ми. Почувствах се натъжен и ядосан.

— Ето какво мисли семейството й! Повръща ми се от вас! — Обърна гръб на вцепенената групичка и подхвърли микрофона към стоящата наблизо репортерка.

Ерин улови микрофона във въздуха. Дочу се шумолене и съскане. На два пъти отвори уста, преди да заговори: