Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Дендибар дори и не подозираше, че онова, което така страстно желае, се намира в Грамадата на Келвин, една планина в Долината на мразовития вятър. Там, погребан под стотици тонове лед и скални късове, лежеше кристалният отломък, изгубен в лавината, която бе погубила Кесел. Ала пъстрият магьосник не го знаеше. Знаеше единствено онова, което разказваха пътешествениците, завърнали се от Десетте града — че Акар Кесел, нескопосният чирак на Червения, замалко не бе покорил цялата Долина с помощта на отломъка и че Дризт До’Урден бе последният, който го е видял жив.

Дендибар алчно потриваше ръце, колчем си помислеше какво могъщество ще донесе отломъкът на Повелителя си, ако попадне в ръцете на някой изкусен магьосник.

— Добре дошъл, Моркай Червения! — изсмя се Шареният. — Колко мило от твоя страна да приемеш поканата ми!

— Никога не бих пропуснал възможността да се срещна с теб, убиецо Дендибар — отвърна духът. — Така лесно ще те позная, когато най-сетне те видя да се носиш в Ладията на смъртта в царството на мрака. Тогава отново ще сме равни…

— Млъквай! — заповяда Дендибар.

Въпреки че не би го признал дори пред самия себе си, той изпитваше ужас от мига, когато щеше да му се наложи отново да се изправи срещу могъщия червен магьосник.

— Извиках те тук, защото имам работа за теб — продължи той. — Нямам време да слушам празните ти заплахи.

— Говори тогава! Кажи какво искаш да направя и ме остави да се върна в моя свят! Присъствието ти ме отвращава.

Дендибар изгаряше от яд, но не продължи спора. По време на такива заклинания времето се превръщаше във враг на магьосника. Задържането на един дух от отвъдното в Материалната равнина изцеждаше силите му и всяка изминала секунда го изтощаваше все повече и повече. Най-голямата опасност, която грозеше заклинателя по време на такава магия, бе да задържи призования дух толкова дълго, че да отслабне прекалено и да изгуби властта си над него.

— Един прост отговор е всичко, което ще искам днес от теб, Моркай — рече Дендибар, подбирайки предпазливо думите си.

Моркай усети това и разбра, че Шареният крие нещо.

— Какъв е въпросът?

Дендибар продължи все така предпазливо, обмисляйки всяка своя дума преди да я изрече. Не искаше Червеният да се досети за причината, поради която търси Мрачния елф. Духът със сигурност щеше да я разгласи из Равнините и тогава мнозина от могъщите им обитатели, може би дори и самият Моркай, щяха да се впуснат по следите на отломъка.

— Днес в Лускан пристигнаха четирима пътешественици от Долината на мразовития вятър. С тях има и един Елф на мрака — отвърна Шареният. — Каква работа имат в града? Защо са тук?

Моркай се вгледа в него, мъчейки се да разбере какво се крие зад този въпрос.

— Не е ли по-добре да зададеш този въпрос на градската стража? — отвърна той. — Четиримата не може да не са казали по каква работа идват. Иначе нямаше да ги пуснат в града.

— Само че го задавам на теб! — извика Дендибар, обзет от гняв.

Моркай нарочно се бавеше и шареният магьосник усещаше, че отслабва с всяка изминала минута. Въпреки че бе мъртъв, Моркай бе все така могъщ и сега влагаше цялата си сила, за да се пребори със заклинанието, което го обвързваше с неговия убиец. Дендибар разви един свитък и му го показа.

— Вече имам повече от десет като него — заплашително рече той.

Моркай се сви. Пергаментът разкриваше истинското име на най-дълбоката му същност и той прекрасно го знаеше. Веднъж прочетен, той щеше да смъкне булото, което сега покриваше името му и го защитаваше, и Дендибар щеше да види душата му — гола и беззащитна. Тогава, с помощта на могъщи напеви и заклинания, той можеше да призове истинската сила на пергамента, за да изопачи името му и да разруши равновесието в душата му — мъчение, което пронизваше цялото същество и достигаше до самата същност на жертвата.

— Колко време имам, за да намеря отговора? — попита Моркай.

Дендибар се усмихна на малката си победа, макар че силите му отслабваха все по-бързо.

— Два часа — веднага отвърна той.

Още преди да повика духа на Червения, беше преценил колко време ще му трябва, за да открие онова, което се иска от него, но същевременно да не успее да научи нещо, което не бива да знае.

Моркай разбра какво си мисли Шареният и се засмя. После рязко се обърна и изчезна сред облак дим. Огънят, който бе поддържал духа, докато беше в Материалната равнина, сега отново пламна в мангала в очакване на неговото завръщане.