Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Белвар коленичи и зачака подходящия момент. Когато клюнестото изчадие се надвеси над него с разперени ръце, за да запази равновесие и да не се катурне встрани, гномът се изстреля нагоре, а изпънатата му ръка — чук се заби в гърдите на противника. Мощта на удара беше толкова силна, че цялата костна броня се пропука. То загуби съзнание и полетя напред, повличайки и Белвар със себе си — беше много по-тежък от него и падаше с много по-голяма сила, от тази, с която бе отскочил той. Гномът усети как рамото му се извади от ставата и едва не припадна. Но призивите на господаря му не стихваха, дори напротив — те завладяха мислите му и надделяха болката.

Гладиаторите се строполиха на земята — Белвар беше затрупан под тежестта на чудовището. Огромният размер на клюнестото изчадие му попречи да забие ноктите си във възрастния свиърфнебъл, но то имаше и други оръжия. Злокобната му човка се спусна към Белвар.

Лукавият гном успя да вдигне своята ръка — кирка и да я постави на пътя й, но това не попречи на чудовището. То продължаваше да натиска главата си надолу, а ръката на гладиатора-свиърфнебъл започна да се извива назад. Гладната човка се стрелна напред и се затвори само на инч от лицето на Белвар.

Публиката на огромната арена скочи на крака и завика възбудено. Някои илитиди използваха мислите си, други — гъргорещите си, воднисти гласове. Някои размахваха пръсти, други — стиснати юмруци; дори една част от илитидите прибързано се опитаха да съберат печалбата.

Господарят на Белвар, уплашен от загубата на шампиона си, повика крадеца на мисли, притежаващ клюнестото изчадие:

— Ще се откажеш ли? — попита с пресилена увереност на мислите си той.

Другият илитид се обърна самодоволно настрани и затвори телепатичните си рецептори. На господаря на Белвар му оставаше само едно — да наблюдава.

Клюнестото изчадие не можеше да се приближи повече — кирката на храбрия свиърфнебъл се бе опряла с единия си край в камъка, а с другия държеше настрана смъртоносната човка. Чудовището реши да смени тактиката си и с едно рязко движение вдигна глава, за да се освободи от митрилния предмет.

Войнската интуиция на гнома го спаси точно в мига, в който човката се спусна отново към лицето му. Нормалната реакция и защита на Белвар би била да се опита да отклони главата на чудовището с един удар. Както и предполагаше гладиаторът-свиърфнебъл, клюнестото изчадие очакваше точно това.

Белвар замахна с ръка, но малко по-ниско, за да може кирката му да мине под спускащата се надолу човка. Междувременно чудовището си помисли, че гномът ще го удари и замръзна на място, точно както бе планирало.

Митрилната ръка, обаче, рязко смени посоката на удара си, по-тъпото острие на кирката се заби точно зад човката на чудовището и отблъсна главата му встрани. Тогава, без да обръща внимание на болката в нараненото си рамо, Белвар сви другата си ръка в лакътя и замахна, но в удара му нямаше сила. В този момент, главата на клюнестото изчадие профуча край кирката и с разтворена човка се спусна към откритото лице на гнома.

И то точно навреме, за да се захапе митрилния чук.

Ръката на Белвар навлезе дълбоко в устата на чудовището и я разчекна. Клюнестото изчадие се задърпа, опитвайки се да се освободи; при всяко негово движение вълни от силна болка заливаха гладиатора-свиърфнебъл. Ръката му беше наранена, но той намери сили да отвърне на опонента си със същата ярост — със свободната си ръка, Белвар започна да нанася удар след удар по главата на изчадието. Там, където се забиваше кирката, рукваше кръв.

— Ще се откажеш ли? — изкрещя със странния си глас господарят на гнома към притежателя на клюнестото изчадие.

Въпросът, обаче, отново беше прибързан. Долу на арената, бронираното изчадие не беше победено. То използва още едно от оръжията си: своята тежест.

Чудовището се стовари върху лежащия на земята гном с една-единствена цел — да го размаже.

— А ти предаваш ли се? — отвърна на свой ред господарят му, зарадван от обрата на битката.

Кирката намери окото на клюнестото изчадие и то зарева от болка. Илитидите скочиха на крака, отново започнаха да стискат и отпускат юмруци и да размахват четирипръстите си ръце.

Двамата господари осъзнаха колко много можеха да изгубят. Дали гладиаторите им щяха да могат да се бият отново, ако на този сблъсък не се сложеше край?

— Какво ще кажеш за равенство? — предложи по телепатичен път господарят на Белвар.