Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Гномовете подновиха разговора помежду си и съвсем забравиха за Дризт. След малко всички напуснаха стаята, с изключение на онзи свиърфнебъл, който говореше езика на мрачните елфи.

— Какво ще правите? — осмели се да попита Дризт.

— Тук само кралят издава присъдите — сериозно отвърна възрастният гном. — След няколко дни ще се произнесе по твоя случай, това зависи от наблюденията на неговите съветници, с които ти вече се срещна — добави следователят-свиърфнебъл и се поклони ниско. После, докато се изправяше, той погледна Дризт в очите и му каза направо: — Опасявам се, че ще бъдеш екзекутиран.

Дризт кимна, примирен с логиката, която щеше да доведе до собствената му смърт.

— Но аз вярвам, че ти си по-различен от другите мрачни елфи. Също така мисля, че ще предложа да те помилват, или поне да проявят милост при изпълнението на присъдата ти — заяви гномът, бързо повдигна набитите си рамене, обърна се и се отправи към вратата.

Думите му събудиха стари спомени в сърцето на Дризт. Преди години друг свиърфнебъл му бе говорил по същия начин, бе използвал почти същите думи.

— Почакай — извика мрачният елф. Гномът спря и се обърна, но пленникът мълчеше. Опитваше се да си спомни името на онзи гном, когото бе спасил при онази случка преди повече от десет години.

— Какво има? — нетърпеливо попита възрастният следовател.

— Един гном — разгорещено и несвързано започна Дризт. — Мисля, че е от вашия град. Да, от тук трябва да е.

— Познаваш някого от народа ми, така ли? — опита се да го насочи гномът и пристъпи към каменния стол. — Кажи ми името му.

— Не мога да си го спомня — отвърна Дризт. — Преди много време — около десет години — участвах в един военен отряд. Бихме се с група свиърфнебли, навлезли в земите ни — той потрепери, когато съзря неодобрителния поглед на възрастния гном, но въпреки това продължи. Знаеше, че гномът, който бе спасил, можеше да се окаже единствената му надежда. — Тогава оцеля само един свиърфнебъл и мисля, че се завърна в Блингденстоун.

— Как се казваше той? — ядосано попита гномът, кръстосал ръце и потупващ нервно с крак по каменния под.

— Не си спомням — призна Дризт.

— Но защо ми казваш това? — изрева възрастният свиърфнебъл. — Мислех те за различен от…

— В битката той изгуби ръцете си — прекъсна го мрачният елф. — Моля те, сигурно го познаваш.

— Белвар? — начаса попита гномът. Това име извика още повече спомени в Дризт.

— Белвар Дисенгалп — извика Дризт. — Значи е жив може би си спомня…

— Той никога няма да забрави онзи ужасен ден, мрачен елфе! — гневно процеди през зъби гномът. — Никой Блингденстоун няма да забрави онзи отвратителен ден!

— Доведете го. Повикайте Белвар Дисенгалп — замоли се Дризт.

Гномът се измъкна заднишком от стаята, поклащайки невярващо глава — този елф не спираше да го изненадва.

Каменната врата се затвори с трясък и остави Дзирт сам в размишления за преходността на живота и на надеждата, на която не смееше да се надява.

Точно когато Дайнин влезе в преддверието на параклиса, Малис казваше на Ризен:

— Нима си мислеше, че ще те оставя да си отидеш от мен? Това беше само тактически ход, за да приспя подозренията на СиНафей Хюнет.

— Благодаря Ви, матрона Малис — отвърна патронът с искрено облекчение. Кланяйки се на всяка стъпка, той се отдалечи от трона й и Малис огледа събралата се във фоайето фамилия.

— Дойде краят на седмиците тежък труд — заяви тя. — Постигнахме Зин-карла!

Дайнин стискаше нетърпеливо ръце. Само върховните жрици от семейството бяха видели резултата от работата си. По даден от Малис знак, Виерна застана до едната стена на стаята и дръпна завесата, която я закриваше. Там стоеше Повелите лят на меча, Закнафейн, и вече не приличаше на разложен труп — изглеждаше толкова жизнен и енергичен, колкото и преди смъртта си.

Първият син на До’Урден се олюля назад, когато Повелителят на меча се приближи и застана пред матроната.

— Красив си както винаги, скъпи ми Закнафейн — измърка Малис на зомбито, но неживото създание не отговори.

— И много по-послушен — добави Бриса и разсмя всички жрици в стаята.

— Това… той ли ще преследва Дризт? — осмели се да попита Дайнин, макар и много добре да знаеше, че не му е позволено да говори. Малис и останалите бяха толкова погълнати от присъствието на Закнафейн, че не забелязаха дързостта на първия син.

— Зак ще накаже брат ти така, както му се полага — с блеснали очи заяви матроната. — Но почакайте — студено добави тя, местейки погледа си от зомбито към Ризен. — Много е красив. Безсрамният ми син няма да се уплаши от него.