Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Младият До’Урден разбра, че нещо се е случило. Той се отправи към покоите на Закнафейн, забързвайки всяка своя стъпка, докато накрая сякаш летеше. Без да почука, влетя в стаята и не се учуди, когато видя празното легло на Повелителя.

— Малис трябва да го е пратила да ме търси — предположи Дризт. — По дяволите, причинил съм му неприятности! — той се обърна, за да напусне стаята, когато с крайчеца на окото си зърна нещо и се спря — беше коланът и мечовете на Зак.

Повелителят на меча никога не напускаше стаята си без своите мечове, дори и когато оставаше само в рамките на дома.

— Оръжието е най-верният ти приятел — хиляди пъти му бе казвал Закнафейн. — Дръж го винаги до себе си!

— Домът Хюнет? — прошепна Дризт и се зачуди дали неприятелското семейство не е използвало магия и не е нападнало роднините му през нощта, докато той се биеше с Масой и Алтън; но дворът беше спокоен — войниците със сигурност щяха да знаят, ако се бе случило нещо подобно.

Младият войн вдигна колана и го разгледа. По него нямаше кръв, а катарамата беше внимателно разкопчана. Никой не го беше изтръгнал от Зак. Близо до колана беше и кесийката на баща му — също недокосната от вражески ръце.

— Какво се е случило тогава? — попита на глас Дризт, сложи колана до леглото, завърза кесийката около врата си и се обърна, без да знае накъде да тръгне.

Преди да е прекрачил прага на вратата, младежът разбра, че трябва да види и останалите членове на семейството. Може би тогава щеше да узнае къде е Закнафейн.

Тази мисъл започна да плаши Дризт, когато се запъти надолу по дългия коридор, към преддверието на параклиса.

Дали не го бяха наранили — Малис или някой друг? Защо? С каква цел? Струваше му се абсурдно, ала мисълта за това започна да го измъчва все повече, с всяка изминала стъпка, сякаш шестото му чувство го предупреждаваше.

И тук нямаше следа от никого.

Дризт вдигна ръка, за да почука на богато украсените врати на преддверието, ала те тихо се разтвориха пред него с помощта на магия. Вторият син на До’Урден видя първо матроната-майка, седнала самодоволно в своя трон, в дъното на стаята, а усмивката й го подканяше да влезе.

Когато прекрачи прага, безпокойството му не отслабна.

Цялото семейство се беше събрало. Бриса, Виерна и Мая — около матроната; Ризен и Дайнин — скромно застанали до лявата стена. Цялото семейство. С изключение на Зак.

Матрона Малис огледа внимателно своя син и забеляза, че неведнъж е бил ранен.

— Наредих ти да не напускаш дома — каза тя на Дризт, но без да го гълчи. — Къде те отведоха пътешествията ти?

— Къде е Закнафейн? — попита младежът.

— Отговори на матроната-майка! — изкрещя Бриса, а змийският камшик се подаваше от колана й.

Дризт я погледна и тя се укроти — почувства същия смразяващ хлад, който бе усетила малко по-рано през нощта, когато я бе погледнал Закнафейн.

— Наредих ти да не напускаш дома — повтори Малис, без да губи спокойствието си. — Защо не ми се подчини?

— Трябваше да свърша нещо — отвърна младежът. — Нещо важно. Не исках да ви притеснявам с това.

— Грози ни война, сине мой — обясни Малис. — Уязвим си, когато излизаш сам през нощта. Домът До’Урден не може да си позволи да те изгуби точно сега.

— Сам трябваше да приключа с тези дела — отвърна вторият син. — И справи ли се?

— Да.

— Вярвам, че повече няма да нарушаваш заповедите ми — думите й бяха спокойни, гласът — равен, но изведнъж Дризт усети строгостта на заплахата, криеща се зад тях. — Да продължим нататък — добави Малис.

— Къде е Закнафейн? — отново попита младият До’Урден.

Бриса измърмори някакво проклятие под носа си и извади камшика от колана си. Матрона Малис протегна ръката си към нея, за да я спре. Трябваше да проявят тактичност, а не насилие, ако искаха да задържат Дризт при тези критични обстоятелства. След като победят дома Хюнет, щяха да имат достатъчно възможности да накажат непокорния втори син.

— Не се бъркай в делата на Повелителя на меча — отвърна матроната. — Дори в момента той работи за благото на дома До’Урден — възложихме му самостоятелна задача.

Дризт не повярва на нито една дума от казаното. Зак никъде не отиваше без мечовете си. Истината се прокрадваше в мислите на младия воин, ала той отказваше да я приеме.

— Сега трябва да мислим за дома Хюнет — продължи Малис и се обърна към всички в стаята. — Първият удар може да бъде нанесен днес.

— Първите удари вече бяха нанесени — прекъсна я Дризт.