Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Той отново погледна към пергамента и името

АНАСУРИМБОР КЕЛХУС

все така отделено, макар и в тревожна близост до „Консулта“. Вдигна перото си, готов да начертае линия между двете имена, но се поколеба. Остави го.

Келхус, който щеше да бъде негов ученик и приятел, беше толкова… различен от другите хора.

Завръщането на един Анасуримбор наистина предвещаваше Втория Апокалипсис — сега истината за това беше като болка в костите на Акамиан. А Свещената война бе само първото жестоко кръвопролитие.

Силно замаян, той вдигна вцепенена ръка към лицето си, прокара пръсти през косата си. Образи от някогашния му живот — как учи Прояс на алгебра, като рисува числа в пръстта на градинската пътека, как чете Айенсис под игривата утринна светлина при дома на Зин — се блъскаха в мислите му, безнадеждно невинни, остро безпомощни и наивни… напълно съсипани.

Вторият Апокалипсис е тук. Той вече е започнал…

И той се намираше в самото сърце на бурята. Свещената война.

Побъркани сенки играеха по платнените стени на палатката му и Акамиан знаеше с отвращаваща сигурност, че те покриват хоризонта — че някаква неизмерима рамка незабелязано се е спуснала върху света, за да го насочи в ужасяваща посока.

Нов Апокалипсис… И започва сега.

Но това беше лудост! Не беше възможно!

Но е.

Вдишай. Сега издишай — бавно. Можеш да се справиш, Ака. Трябва да можеш! Той преглътна.

Запитай се, какъв е въпросът?

Защо би искал Консултът Свещена война? Защо биха искали да унищожат фанимите? Дали това има нещо общо с кишауримите?

Ала веднага след облекчението от задаването на въпроса, в мислите му се промъкна втори, чиято важност бе твърде болезнена, за да я отхвърли. Мисъл като нож през зимата.

Те убиха Гешруни веднага след като напуснах Каритузал. Той си помисли за мъжа на Кампосейския площад, за когото си мислеше, че го следи. Онзи, който сякаш си смени лицето.

Това означава ли, че ме следят? Нима той ги беше отвел до Инрау?

Акамиан застина, останал без дъх под бледата светлина, а пергаментът го гъделичкаше по лявата длан. Тогава ги беше отвел и до…

Вдигна два пръста и бавно ги прокара по долната си устна.

— Езми… — прошепна Акамиан.

Свързани помежду си, галерите за удоволствие се люлееха нежно върху Менеанорско море извън укрепеното пристанище на Момемн. Това беше вековна традиция — да се събират по този начин за празника на Кусапокари, който бележеше лятното слънцестоене. Повечето от хората по палубите бяха от двете висши касти: кжинетите от домовете на Конгрегацията и нахатите от свещеническата каста. Мъже от дома Гаунум, дома Даскас, дома Лигесерас и много други се измерваха един друг и преправяха клюките си според мътните мрежи от вярност и вражда, която обгръщаше домовете и ги свързваше в едно цяло. Дори вътре в кастите имаше хиляди нюанси на статус и репутация. Официалните критерии за статуса бяха повече или по-малко ясни — близост до императора, която се измерваше лесно според йерархията на постовете в неговия лабиринт от чиновнически функции; или — на противоположния край — връзката им с дома Биакси, който бе традиционният противник на дома Икурей. Ала самите домове имаха дълги истории, а статусът на всеки човек неизбежно бе обвързан с историята. Така че се случваше някой да каже на конкубинка или дете: „Онзи мъж, Тримус Каркариус, към него проявявай специално уважение, неговите прадеди някога са били императори“, въпреки че домът Тримус не се ползваше с благоволението на императора и от векове насам домът Биакси го презираше. Ако към това се добавеха и богатството, образованието и интелектът, джнанските връзки, които обуславяха комуникацията, ставаха толкова неразбираеми отвън, колкото бяха объркващи и отвътре — замъглено блато, което бързо поглъщаше непредпазливите.

Ала тази бъркотия от скрити тревоги и незабавни сметки не възпираше никой. Просто такъв бе обичаят и това беше естествено като циклите на съзвездията. Плаващите неща в живота не бяха по-малко нужни само защото бяха плаващи. И така празнуващите се смееха и говореха сякаш безгрижно, облегнати на излъскани парапети и къпещи се в съвършенството на късното следобедно слънце. Понякога, когато сенките падаха върху тях, потреперваха. Звънтяха купи. Вино се наливаше и разливаше, правейки лепкавите пръсти още по-лепкави. Първата глътка се изплюваше в морето — дар за Момас, богът, който осигуряваше терена за това тържество. Разговорите бяха пропити с хумор и сериозност, като площад, пълен с гласове, всеки от които се бореше за внимание, всеки — вкопчен във възможността да впечатли, да информира, да забавлява. Конкубинките, облечени в копринените си кулати , бяха прогонени от суровия разговор на мъжете, както беше редно, и разговаряха на темите, които им бяха неспирно интересни: мода, ревниви съпруги и нагли роби. Мъжете, внимателно разположили аинонските си ръкави така, че да улавят слънцето, говореха за сериозни неща и се отнасяха с развеселено презрение към всичко извън сферата на войната, икономиката или политиката. Редките нарушения в джнан бяха толерирани и дори насърчавани, в зависимост от това кой ги прави. Част от джнан беше да знаеш кога да го престъпиш. Мъжете се смееха силно на възгласите на задължителен шок, които се разнасяха сред жените, достатъчно близо, за да ги чуят.