Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

По някакъв начин те щяха да се възползват от обстоятелствата и да сложат юзди на Свещената война. За да я използват за унищожението на Анасуримбор Моенгхус. Как би могъл да се страхува за тези инрити, да съжалява за това, че им е навлякъл дуниайна, когато планът бе такъв?

Но такъв ли беше планът? Или това бе поредната дуниайнска лъжа, още един начин да го усмири, да го излъже и да го пороби?

Ами ако Келхус не беше убиец, пратен да покоси баща си, както твърдеше, а шпионин, пратен да изпълнява волята на този баща? Просто съвпадение ли бе фактът, че е тръгнал за Шимех точно в момента, в който Свещената война потегля на поход, за да го завладее?

Наюр не беше глупак. Ако Моенгхус бе кишаурим, той трябваше да се бои от Свещената война и да търси начини да я унищожи. Възможно ли бе затова да е призовал сина си? Неясният произход на Келхус му позволяваше да се инфилтрира в редиците на инритите, както вече бе сторил, а обучението и уменията му, или вещерството, или каквото там използваше, му позволяваше да покори армията, да я преобърне наопаки и може би дори да я насочи срещу създателя й. Срещу Майтанет.

Но ако Келхус служеше, вместо да преследва баща си, защо го беше оставил жив в планината? Той все още усещаше невъзможно силната желязна хватка около гърлото си, бездънната бездна под краката си.

„Но аз казах истината, Наюр. Нуждая се от теб.“

Възможно ли бе още тогава да е знаел за съревнованието между Прояс и императора? Или беше чиста случайност, че инритите се нуждаят от един скилвенди?

Малко вероятно. Ала как можеше Келхус да е знаел?

Наюр преглътна, вкуси Серуей.

Дали Моенгхус все още комуникираше с него?

Мисълта изсмука въздуха от дробовете му. Видя Зунурит — ослепен и прикован под петата на императора…

Аз същият ли съм?

Все още говорейки онзи скапан език, Келхус продължаваше да си играе със Серуей. Наюр го разбираше, тъй като тя се смееше — звук като река, тичаща сред гладките камъни на думите на дуниайна.

В чернотата Наюр протегна меча си, притисна върха му през процепа на палатката, който после отдръпна на около една длан разстояние. Загледа ги задъхано.

Лицата им бяха оранжеви от светлината на огъня, гърбовете им — потънали в сянка. Двамата бяха седнали един до друг на оголения маслинов дънер, който използваха за пейка. Като влюбени. Наюр огледа отраженията им по лъскавото острие на меча си.

В името на Мъртвия бог, беше толкова красива. Толкова приличаше на…

Дуниайнът се обърна и го погледна с блестящи очи. Примигна.

Наюр усети как устните му се оголват несъзнателно, как в гърдите, гърлото и ушите му започва да бушува река.

Тя е моята награда! , извика той без глас.

Келхус погледна огъня. Беше чул. Някак.

Наюр остави покривалото да се спусне върху процепа и златната светлина се изгуби в чернота. Безлюдна чернота. Моята награда…

Акамиан нямаше да си спомни никога за какво е мислел или по какъв маршрут се е върнал обратно от Имперския център до лагера на Свещената война. Внезапно се озова седнал в прахта насред останките от тържеството им. Видя палатката си, малка и самотна, зацапана и захабена от много сезони, от много пътешествия, и потънала в сянката на павилиона на Зинемус. Свещената война се простираше отвъд нея — огромен платнен град, изпълнил хоризонта с хаос от покривала, въжета, знамена и сенници.

Видя Зинемус, сгушен до изгасналия огън и свил едрото си тяло, за да се предпази от студа. Предполагаше, че маршалът се е тревожил от заповедта на императора Акамиан да бъде извикан, и бе чакал цяла нощ до огъня — чакал бе него да се прибере у дома.

У дома.

При тази мисъл усети сълзи в очите си. Никога не бе имал дом — място, което да нарече „свое“. Нямаше убежище, нито заслон за човек като него. Само приятели, пръснати тук и там, които по някаква необяснима причина го обичаха и се безпокояха за него.

Остави Зинемус да спи — днешният ден щеше да е изморителен. Огромният лагер на Свещената война щеше да бъде разглобен, палатките да бъдат съборени и навити на стегнати рула около прътите си, а каруците за багаж да бъдат отрупани с инструменти и провизии. След това щеше да започне изморителният, но тържествуващ поход на юг, към земята на езичниците, към отчаяние и кръвопролитие — и може би дори смърт.

В мрака на палатката си той отново извади картата, без да обръща внимание на сълзите, покапали по листа. Взря се в