Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Гърдите й се надигаха и спускаха бясно и тя падна на колене. Сграбчи прах в ръцете си и започна да дърпа косата си. Разплака се. Обзе я ярост.

— Защо, Ака? Защо? Аз д-д-дойдох да те с-с-спася, да т-ти кажа…

Той те мрази! Ти си просто една мръсна курва! Петно по панталоните му!

— Не! Той ме обича! Т-той е ед-динственият, к-който ме об-бича наистина!

Никой не те обича. Никой.

— Д-дъщеря ми… Т-тя ме об-бичаше!

Ах, а само ако те мразеше!… Ако те мразеше и бе оживяла!

— Млъкни! Млъкни!

Мъчителят се превърна в жертва и тя се сви на кълбо, твърде измъчена, за да мисли, да диша, да крещи. Затъркаля лице и уста в пръстта. Из нощния въздух се разнесе тихо ридание…

После Езменет започна да кашля неконтролируемо, да се гърчи в прахта. Да плюе.

Дълго време лежа съвсем неподвижно.

Сълзите изсъхнаха. Изгарянето се превърна в ужилено място, обкръжено от болка, като че ли цялото й лице бе издрано. Ака…

Много мисли се носеха из ума й и всички бяха странно далечни и несвързани с рева в ушите й. Спомни си Пираша, старата курва, с която се бе сприятелила и която бе изгубила преди години. Между тиранията на мнозина и тиранията на един, казваше Пираша, курвите избират първата.

— Затова ние сме повече — казваше тя яростно. — Повече от конкубинките, повече от жриците, повече от жените, повече дори от някои кралици. Ние може да сме потиснати, Езми, но помни, винаги помни, мило момиче, че никога никой не ни притежава . — Мътните й очи ставаха проницателни и диви, твърде свирепи за древната й фигура. — Ние изплюваме семето им обратно! Никога, никога не носим тежестта му!

Езменет се претърколи по гръб, вдигна ръка над очите си. Сълзите още горяха в ъгълчетата им.

Никой не ме притежава. Нито Сарсел. Нито Акамиан.

Сякаш измъкнала се от ступор, тя се надигна от земята. Скована. Бавна.

О, Езми, остаряваш.

Това не беше добре за една курва.

Тя тръгна.

Свирепият скилвенди я разтърсваше с глада си, а лицето му изглеждаше подивяло и разкъсвано от жажда. Серуей го усети как трепери, сякаш през камък, а после с глухо безразличие го проследи с поглед, докато той се отърсваше от апетита си. После се претърколи в мрака.

Тя се извърна към другата страна на палатката, дадена им от Прояс. Облечен в проста сива риза, Келхус седеше с кръстосани крака до една свещ, изгърбен над голяма книга — също дадена му от Прояс.

Защо му позволяваш да ме използва така? Аз принадлежа на теб!

Копнееше да извика тези думи, но не можеше. Усещаше очите на проклетия скилвенди върху гърба си и ако се обърнеше, беше сигурна, че ще ги види как блестят като вълчи под светлината на факлата.

Серуей се бе възстановила бързо през изминалите две седмици. Постоянното бучене в ушите й изчезна, а натъртванията избледняха до почти незабележимо жълто-зелено. Дълбокото поемане на въздух още й причиняваше болка и тя вървеше с леко куцукане, но това бяха повече неудобства, отколкото немощ.

И все още носеше неговото бебе… бебето на Келхус. Това беше важното.

Лекарят на Прояс — татуиран свещеник на Акегни, се удиви на този факт и й даде малка молитвена камбанка, с която да благодари на Бога.

— Да покажеш благодарност — каза той — за силата на утробата си.

Ала тя знаеше, че няма нужда от камбанки, за да бъде чута във Външността. Външността бе влязла в света и беше избрала нея, Серуей, за своя любовница.

Предния ден се чувстваше достатъчно добре, за да отнесе сама прането си до реката. Постави плетената кошница на главата си, както го правеше, докато все още бе собственост на баща си, и просто закуцука през лагера, докато не намери някой, когото да последва до предвиденото за пране място по брега. Навсякъде, откъдето минаваше, Мъжете на Бивника я гледаха безсрамно. Въпреки че бе свикнала с подобни погледи, откри, че е едновременно възбудена, ядосана и изплашена. Толкова много войнствени мъже! Някои дори си позволяваха да й подвикват, често на езици, които не разбираше, и винаги грубовато, с думи, които караха другарите им да се смеят…