Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

— Тези обвинения, чичо — каза предпазливо Конфас, — може би са прибързани.

— Може би — изсъска Зерий и приглади робата си. — Но както би казала баба ти, трябва да бдим най-вече за най-близкия нож. — После погледна към набития мъж с къса брада, който стоеше до Конфас, и попита: — Това ли е схоластикът на Завета?

— Да. Друсас Акамиан.

Магьосникът падна на колене и докосна чело в земята, мърморейки:

— Бог сред смъртни.

— Неловки са тези срещи между магове и владетели, не мислиш ли, схоластико?

Силното смущение отпреди няколко мига беше забравено. Може би беше добре, помисли си Зерий, че човекът разбира залозите от тази среща. Поради някаква причина реши да бъде благосклонен.

Магьосникът го погледна въпросително, а после се опомни и сведе очи.

— Аз съм ваш роб, Бог сред смъртни — промърмори той. — Какво ще пожелаете от мен?

Зерий стисна ръката му — много обезоръжаващ жест, помисли си — един император да хване ръката на човек от низшите касти — и го поведе край другите хора в стаята, към разпънатия Скейос.

— Виждаш ли, Скейос — каза императорът, — какви усилия полагаме, за да осигурим комфорта ти?

Старото лице остана безизразно, но очите заблестяха със странно напрежение.

— Заветник — каза създанието.

Зерий погледна към Акамиан. Лицето на човека беше безизразно. И тогава той почувства омразата, излъчваща се от бледото тяло на съветника, сякаш старецът разпознава магьосника на Завета. Скейос се напрегна. Веригите се опънаха, брънките заскърцаха една в друга. Дървената рамка изстена.

Схоластикът отстъпи назад — две крачки.

— Какво виждаш? — изсъска Зерий. — Магия ли е това? Магия ли е?

— Кой е този човек? — попита Друсас Акамиан, а ужасът бе очевиден в гласа му.

— Моят първи съветник… от тридесет години.

— Вие… разпитали ли сте го? Какво каза той? — почти изкрещя мъжът. Онова в очите му паника ли беше?

— Отговори ми, заветнико! — извика Зерий. — Има ли магия тук?!

— Не.

— Лъжеш! Виждам го! Виждам го в очите ти!

Мъжът го изгледа директно, а погледът му бе разфокусиран, сякаш се опитваше да схване думите на императора, да се концентрира върху нещо, внезапно станало маловажно.

— Н-не — изпелтечи той. — Виждате страх … Тук няма магия. Или това, или е някаква различна сила. Магия, невидима за малцината…

— Точно както ви казах, Бог сред смъртни — прекъсна го изотзад Скалатеас. — Мисунсаите винаги са ви били верни. Не бихме сторили нищо, за да…

— Тишина! — изкрещя Зерий.

Нещото, което някога бе Скейос, започна да ръмжи…

— Мета ка перпутис сун рангашра, чигра, заветнико… Чигра-а-а — изсъска старият съветник и гласът му сега бе абсолютно нечовешки.

Той започна да се гърчи в оковите, а по старото му тяло се опъваха тънки, мазни мускули. Една халка се отскубна от стената.

Зерий отстъпи заедно с магьосника.

— Какво каза той? — ахна невярващо.

Ала схоластикът беше вцепенен.

— Веригите! — извика някой. Кимиш.

— Генкелти… Конфас! — извика императорът и се препъна още няколко крачки назад.

Старото тяло се замята върху извитото дърво като гладни змиорки, пришити в човешка кожа. Още една халка се изтръгна от стената…

Генкелти умря пръв, с пречупен врат, така че Зерий видя провисналото му лице да се люлее на гърба му, докато падаше назад. Една верига удари Конфас отстрани през лицето и го отхвърли към далечната стена. Токуш бе пречупен като кукла. Скейос?

Ала после прозвучаха думи ! Пламтящи слова и стаята се изпълни с изпепеляващи огньове. Зерий изпищя и падна. Над него прелетя горещ вихър. Камъкът се напука. Въздухът потрепери.

Императорът чу как схоластикът на Завета реве:

— Не, проклет да си! НЕ-Е-Е-Е.

А после прозвуча вой, какъвто императорът никога не беше чувал — сякаш хиляда вълци изгаряха живи. После звукът от месо, удрящо се в камък.

Зерий се изправи с усилие, подпирайки се на една стена, но не виждаше нищо, заради еотическите стражи, които го заслоняваха. Светлините намаляха и изведнъж стаята изглеждаше тъмна, много тъмна. Схоластикът на Завета още крещеше и ругаеше.

— Достатъчно , заветнико! — изрева Семемкетри.

— Надут шибан неблагодарник! Нямаш идея какво направи току-що!

— Спасих императора!

И Зерий си помисли: Спасен съм… Той изблъска стражите от пътя си и се запрепъва към средата на стаята. Дим. Миризмата на печено месо.

Магьосникът от Завета коленичеше над овъгленото тяло на Скейос, стискаше изгорените рамене и ги разтърсваше.