Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

— Семемкетри ми каза, че един магьосник от Завета се е присъединил към Свещената война. Призови го… лично.

— Защо? Схоластиците на Завета са глупаци.

— На глупаците може да се има доверие, именно защото са глупаци. Целите им рядко се пресичат с нашите. Това са важни проблеми, Конфас. Трябва да сме сигурни.

Екзалт-генералът го остави сам с тъмното море. От върха на Андиаминските простори човек виждаше надалеч, но както изглежда никога достатъчно надалеч. Той щеше да разпита Семемкетри, върховния учител на Имперския саик, и Токуш, неговия господар на шпионите. Щеше да ги слуша как се карат един с друг без да научи каквото и да е от тях. После щеше да слезе в подземията. Да види „добрия“ Скейос. И да извлече първата плата от предателството му.

Пътуването от лагера до Андиаминските простори беше кошмарно за Акамиан. Ала такъв беше Момемн след мръкване — нещо кошмарно. Въздухът бе толкова лютив, че можеше да се вкуси. На няколко пъти мерна висок каменен стълб — Кулата на Зиек, предполагаше — и за известно време, докато преминаваха близо до храмовия комплекс Кмирал, виждаше огромните куполи на Зотей, издигащи се като черни кореми под небето. Ала иначе беше потопен в хаотичния лабиринт от улички, оградени от древни монументи и накъсани от изоставени площади, канали и култови храмове. Сложен и през деня, през нощта Момемн се превръщаше в главоблъсканица.

Отрядът кидрухили, носещи факли, оформяше блещукаща нишка през мрака. Подковани копита тракаха върху камък и мръсотия и привличаха изплашени пепеляви лица към близките прозорци. Икурей Конфас яздеше до него в пълната си церемониална броня — надменен и резервиран.

Акамиан периодично поглеждаше към екзалт-генерала. Във физическото съвършенство на този човек имаше нещо изнервящо, нещо, което караше магьосника да осъзнава болезнено собствената си масивна фигура, сякаш чрез Конфас боговете бяха разкрили жестоката подигравка, скрита зад натрупаните несъвършенства на по-обикновените хора. Ала не само видът му го тревожеше. Около него имаше някакво излъчване — нещо прекалено самоуверено, за да е арогантност. Накрая Акамиан реши, че Икурей Конфас притежава или ужасяваща сила, или плашеща липса на такава.

Конфас! Той още не можеше да повярва. Какво биха могли да искат икуреите от него? Магьосникът се отказа да пита имперския племенник.

— Пратиха ме да доведа — каза с равен тон мъжът, — не да плямпам.

Каквото и да искаше императорът, беше достатъчно важно, за да превърне този човек в прост доставчик.

В началото призивът изпълни Акамиан със смътни лоши предчувствия. Тежко бронираните кидрухили се изсипаха през пътеките в конрийския лагер, сякаш го атакуваха. Изминаха няколко мига на блъскане и ядни думи край огньовете, преди да стане ясно, че нансурите са дошли за него.

— Защо ме призовава императорът? — попита той Конфас.

— Защо се призовава един магьосник? — отвърна нетърпеливо мъжът.

Този отговор го ядоса и му напомни за чиновниците от Хилядата храма, които беше питал за детайли за смъртта на Инрау. И за миг Акамиан разбра колко незначителен е станал Заветът в голямата игра на Трите морета. Той се бе превърнал в група замаяни глупаци, чиито раздути твърдения ставаха все по-отчаяни с напредването на нощта. И както с всяко друго смущение, могъщите фанатично избягваха отчаянието.

Именно затова и подобна покана бе толкова тревожна. Какво можеше да иска един император от отчаян глупак като Друсас Акамиан?

Доколкото можеше да прецени, само две неща можеха да предизвикат велика фракция като икуреите да го призове. Или се бяха сблъскали с нещо отвъд възможностите на тяхната школа, Имперския саик, или на наемниците мисунсаи, или искаха да говорят за Консулта. И тъй като никой, освен Завета, вече не вярваше в Консулта, трябваше да е първото. А може би това не бе толкова невероятно, колкото изглеждаше. Макар и великите фракции най-често да се подиграваха с мисията им, те все пак уважаваха уменията им. Гносисът ги правеше богати глупаци.

Най-накрая минаха под една надвиснала арка и навлязоха във външните градини на Имперския център, които ги отведоха до основата на Андиаминските простори. Посрещачите, които Акамиан очакваше обаче, не се виждаха никъде.

— Пристигнахме, магьоснико — каза кратко Икурей Конфас и скочи от седлото с лекотата на човек, отраснал сред коне. — Последвай ме.

Екзалт-генералът го поведе през поредица обковани с желязо врати, които изглеждаха като допълнително добавени към останалата част от постройката. Дворецът се издигаше по склона над тях, с мраморни колони, блестящи под светлината на безброй факли. Конфас почука на една врата и тя се отвори от двама еотически стражи, разкривайки дълъг коридор, осветен от свещи. Вместо да се изкачва нагоре в двореца обаче, той водеше към сърцето му, погребано под земята.