Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Конфас влезе, но се спря, когато Акамиан се поколеба.

— Ако случайно се чудиш — каза той с тънка злобна усмивка — дали този тунел води към подземията на императора — да, води…

Светлината на свещите озаряваше фините картини, гравирани по нагръдника му — множеството слънца на Нансур. Акамиан знаеше, че под бронята се крие хорае. Повечето благородници с висок статус ги носеха — личният им тотем срещу магия. Но магьосникът нямаше нужда да пита за наличието му — можеше да го почувства.

— Бях стигнал до този извод, да — отвърна той, застанал на прага. — Мисля, че дойде времето да ми обясните защо съм тук.

— Магьосници от Завета — каза иронично Конфас. — Като всички скъперници, си мислите, че всеки търси съкровището ви. Какво си мислиш, схоластико? Че съм толкова тъп да нахлуя публично в лагера на Прояс само за да те отвлека ?

— Вие сте от дома Икурей. Това само по себе си е причина за подозрение, не мислите ли?

Конфас го изгледа за момент — като събирач на данъци — и очевидно разбра, че нито подигравката, нито рангът могат да предизвикат страха на Акамиан.

— Така да бъде — каза той внезапно. — Открихме шпионин в редиците си. Императорът има нужда от теб да потвърдиш, че не е замесена магия.

— Не вярвате на Имперския саик?

— Никой не вярва на Имперския саик.

— Разбирам. Ами наемниците — мисунсаите? Защо не използвате тях?

Мъжът отново се усмихна покровителствено… всъщност много повече от покровителствено. Акамиан бе виждал такива усмивки и преди, ала те винаги изглеждаха някак истерични, опошлени от дребни отчаяния. В това изражение обаче нямаше нищо истерично. Съвършените зъби на Конфас отразяваха светлината на свещите. Зъби на хищник.

— Този шпионин, магьоснико, е направо невероятен. И може би е отвъд ограничените им възможности.

Акамиан кимна. Мисунсаите бяха „ограничени“. Продажните души рядко носеха искрата на таланта. Ала за да се стигне дотам, че императорът да повика магьосник от Завета , да няма доверие не само на собствените си магове, но и на наемниците… Те са ужасени , осъзна той. Икуреите са ужасени. Акамиан загледа внимателно имперския племенник, търсейки следа от измама. Удовлетворен, прекоси прага. Примижа, когато чу как вратите се затръшват зад гърба му.

Коридорът летеше край тях, погълнат от широките войнишки крачки на Конфас. Акамиан почти можеше да почувства как Андиаминските простори се струпват отгоре им. Колцина ли, помисли си, бяха вървели по този коридор, за да не излязат никога повече.

Конфас заговори без предупреждение:

— Ти си приятел на Нерсей Прояс, нали така? Кажи ми: какво знаеш за Анасуримбор Келхус? Онзи, който твърди, че е принц на Атритау.

Този въпрос почти го накара да подскочи и за миг Акамиан едва не се препъна, опитвайки се да запази бързия си ход. Нима Келхус е свързан по някакъв начин с това?

Какво трябваше да му каже? Че се бои да не би този мъж да е предвестник на Втория Апокалипсис? Не му казвай нищо.

— Защо питате?

— Без съмнение си чул за изхода от срещата на императора с великите имена. Резултатът в немалка степен беше дело на хитростта на този човек.

— Искате да кажете, на неговата мъдрост.

За момент гневът изкриви изражението на екзалт-генерала. Той потупа нагръдника си два пъти, под врата — точно където Акамиан знаеше, че е скрито хораето. Жестът по някакъв начин успокои Конфас, сякаш напомняйки му начините, по които може да убие магьосника.

— Зададох ти прост въпрос.

Въпросът бе всичко друго, но не и прост, както Акамиан добре разбираше. Какво всъщност знаеше за Келхус? Много малко, ако се изключи, че може би беше не по-малко възхитен от това, което представлява принцът, отколкото беше ужасен от това, което би могъл да се окаже. Един Анасуримбор се беше върнал.

— Това има ли връзка с вашия „невероятен шпионин“? — попита той.

Конфас спря рязко и го изгледа с присвити очи. Или бе вцепенен от някаква скрита глупост в този въпрос, или взимаше решение.

Те наистина са ужасени.

Екзалт-генералът изсумтя, сякаш удивен, че може да се тревожи какво ще си помисли един схоластик на Завета за тайните на империята.

— Абсолютно нищо. — Той се усмихна подигравателно. — По-добре си среши брадата, магьоснико — добави, докато продължаваха да се спускат по коридора. — Предстои ти да се срещнеш със самия император.

Зерий остави Семемкетри и се вгледа сурово в лицето на Скейос. Едното му ухо бе покрито с кръв. Дълги кичури бяла коса обрамчваха покритото му с вени чело и вдлъбнатите бузи и го караха да изглежда див.