Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Нощта бе жежка, а влажният въздух трепереше не само от звуците, но и от енергията на тържествата наоколо. Тя се усмихна на мащаба на всичко това, стисна чантата си и се спусна в нощта.

Сега се озова в сърцето на лагера, проправяйки си път през тълпите и спирайки се от време на време, за да намери Ансилинската порта на Момемн.

Преодоляването на най-гъсто струпаните празнуващи множества се оказа трудно. Неколцина мъже я сграбчиха без предупреждение. Повечето само я подхвърляха във въздуха, засмени, и я забравяха в мига, в който я спускаха на земята, но по-смелите, най-вече норсираи, или я опипваха, или натъртваха устните й със свирепи целувки. Един тидон с детско лице и почти цяла глава по-висок дори от Сарсел, се оказа особено влюбчив. Той я вдигна с лекота, викайки: „Тусфера! Тусфера!“ , отново и отново. Тя се загърчи и го изгледа ядно, но той само се засмя и я притисна силно към нагръдника си. Езменет се намръщи от болка и изпита ужаса да се вгледа в очи, които бяха насочени право в нея и все пак изобщо не забелязваха гнева или страха й. Тя заблъска гърдите му и той се засмя като баща, който си играе с писклива дъщеря.

— Не! — извика Езменет, когато усети как една непохватна ръка се промъква между бедрата й.

— Тусфера! — изрева щастливо мъжът.

Когато усети пръстите му да мачкат голата й кожа, тя го удари между мустаците и носа, както я бе научил един стар клиент.

Мъжът извика и я пусна. Препъна се назад с разширени от ужас и объркване очи, все едно току-що го е ритнал любимият му кон. На светлината на огъня по бледите му пръсти покапа кръв. Езменет чу одобрителни възгласи, докато бягаше сред блъсканицата в тъмнината.

Мина известно време преди да спре да трепери. Намери малка усамотена ниша в тъмнината зад един павилион, обшит с безбройни аинонски пиктограми. Стисна колене и се залюля, наблюдавайки пламъците на един близък огън, издигащи се над околните палатки. В нощното небе искри танцуваха като комари.

Тя поплака известно време.

Идвам, Ака.

Езменет продължи пътешествието си, странейки от групи, в които нямаше жени или изглеждаше, че има твърде много пиене. Ансилинската порта скоро се издигна край нея. Кулите й имаха корони от факли. Тя рискува да се приближи до една по-спокойна група празнуващи, за да ги попита къде би могла да намери павилиона на маршала на Атремпус. Погрижи се да прикрие татуираната си ръка. Посочиха й поне дузина различни пътища към целта с присъщата за мъртвопияни хора учтивост. Накрая се отчая и просто ги попита за посоката.

— Ей натам — каза един мъж с тежък акцент. — От другата страна на мъртвия канал.

Езменет разбра защо каналът е „мъртъв“, още преди да го види. Влажният въздух натежа от миризмата на гнила растителност, отпадъци и заблатена вода. Тя прекоси тесния дървен мост заедно с група конрийски рицари, сред които изглеждаше като джудже. Под нея каналът беше черен и неподвижен под светлината на факлите. Един от мъжете се наведе през парапета, за да гледа как плюнката му плава по водата. После й се ухили стеснително.

— Яшари а’сумапоро — каза, вероятно на конрийски.

Езменет не му обърна внимание.

Изнервена повече от размера, отколкото от поведението на младите благородници, тя изостави централната алея, осеяна с групи гуляйджии, и си запроправя път в по-плътния мрак. Повечето смятаха, че по-едрото телосложение на кастовите благородници е резултат от по-силната им кръв, но Акамиан веднъж й каза, че е въпрос на хранене. Затова, настояваше той, норсираите изглеждат високи, независимо от кастата си: ядяха повече месо. Обикновено Езменет харесваше големите като статуи мъже или „дървета от мускули“, както шеговито ги наричаха приятелките й курви, но не и тази нощ, не и след срещата й с онзи тидон. Тази нощ те я караха да се чувства дребна, незначителна — като играчка, която лесно се чупи и лесно се захвърля.

Докато стигне до павилиона на Зинемус, буквално се прокрадваше. Следвайки мъртвия канал на север, тя се движеше само край вече заспали групи. Видя пред себе си висок огън и още празнуващи. Докато се чудеше как най-удачно да ги заобиколи, мерна знамето на Атремпус да виси под дима и светлината: издължена кула и около нея два стилизирани лъва.

Известно време можеше само да го гледа. Въпреки че не виждаше събралите се под него, си представи Акамиан, седнал на чергата си с кръстосани крака и лице, оживено от напитките и типичното му подигравателно презрение. От време на време щеше да прокарва пръсти през посребрената си брада — знак за замисленост или нервност. Тя щеше да пристъпи в светлината, усмихвайки се по също толкова типичния си лукав начин и той щеше да изпусне купата си с вино от удивление. Езменет щеше да види как устните му оформят името й, а очите му блестят със сълзи…