Анди Бригс - Съветът на злото

Джейк се наклони напред и се стрелна над палмите. След трийсет секунди бе на плажа. Войниците все още не бяха успели да стигнат до прикритието.

Погледнато от земята, над мъжете сякаш се спускаше огромен черен лешояд. Те вдигнаха пушките и се приготвиха за стрелба по съществото, което прелетя над тях с изпънати надолу ръце.

Джейк усети как от дланите му изригват два мощни заряда и се насочват към Блюстителите. Няколко от тях полетяха във въздуха. Останалите натиснаха спусъците и откриха огън. Повечето куршуми не улучиха Джейк и пронизаха въздуха, през който бе прелетял. Неколцина от Блюстителите обаче бяха запомнили на тренировките, че трябва да „водят“ мишената — да стрелят по траекторията й пред нея. Тези куршуми го улучиха. Ударите им бяха като гъдел за Джейк. Те се удряха в невидимия щит на няколко сантиметра от тялото му. Прозрачният му енергиен щит ги поглъщаше с мимолетни сини искри.

Джейк се изправи във въздуха, увисна на няколко метра от земята и със завъртане изстреля нов енергиен заряд. Отстрани зарядът напомняше на маранята, която се носи над пътищата в горещите дни. Изстрелът удари един от морските зверове точно когато последният войник изскочи от него. Машината се смачка като консервена кутия, преобърна се няколко пъти по пясъка и се вряза с плисък във водата.

Джейк се стрелна право нагоре, а поредният залп на пушките разкъса палмите зад него. Войниците се възползваха от шанса си и се втурнаха през плажа. По пътя вдигаха ранените си другари и ги повличаха със себе си към прикритието на дърветата.

Джейк бе високо извън обсега на пушките. Той се спря, за да се наслади на острова, разстлал се около тлеещия кратер на гигантски вулкан.

Той сведе поглед и ясно видя електрическите силуети на войниците далеч под краката си. Те си мислеха, че листата на джунглата им осигуряват добро прикритие. Джейк въздъхна тежко и реши, че е време да приключи всичко това.

Спусна се с изпънати ръце и изстреля пореден енергиен залп от дланите си. Той се разби право във втория морски звяр.

От прикритието си под дърветата Блюстителите проследиха потъването на машината с около метър под пясъка, сякаш я бе ударил невидим чук. Задницата й остана да стърчи във въздуха под ъгъл.

— Сержант! — извика уплашено един от младите войници.

— По-тихо! — изръмжа мускулестият сержант с шотландски акцент.

С глухо тупване Джейк се приземи на плажа с лице към войниците. Ноктите му забарабаниха по бедрото му — надяваше се, че така изглежда заплашително. Дрехите му поглъщаха лунната светлина, а блестящите очи му придаваха зловещ вид.

— Хм… Така… — измърмори той. Не му хрумваше нищо подобаващо страховито, тъй като главата му все още бе замаяна от последните разкрития.

Изведнъж земята се разтресе. Всяка костица в тялото му потръпна, а пломбите му издрънчаха. По-смелите измежду войниците погледнаха през рамо към вулкана, скрит от зеленината. От кратера му изригна огромен стълб пушек, осветен от горящите парчета наоколо.

Започваше се.

Номерата на Джейк в последната седмица определено бяха ужасяващи дори и според собствената му преценка, но бяха нищо в сравнение с изригването на вулкана и онова, което то вещаеше. Джейк се досети, че ядрената сонда е изстреляна и вече напредва към центъра на Земята.

Предвид коварните предателства от последните няколко дена той най-вероятно щеше да загине или да се озове в килия на остров Диабло, преди да дочака последиците от действията си.

Алармата на будилника засвири безцеремонно силно и събуди Джейк. Не бе сънувал нищо. Протегна ръка и спря алармата, но веригата от действия, които щяха в крайна сметка да го отведат до училище, бе започнала.

От кухнята долетя приглушеният глас на майка му.

— Джейкъб! Ставай! Време е за закуска!

Останалите членове на семейството вече бяха станали. Майка му хапваше овесени ядки и четеше вестник през очилата си, а баща му се бе втренчил в телевизорчето на шкафа, по което вървеше новинарски канал. Сестра му Бет вече бе сложила яркосинята униформа на частното си девическо училище и четеше писмо. Джейк се смъкна по стълбите и тя размаха писмото към него.

— От приятелката ми от Нова Зеландия е! — рече тя развълнувано.

— Е и? Явно е твърде бедна и няма имейл — глупавата усмивка на мазната й муцуна се стопи. Бет го изгледа надменно и насочи вниманието си към писмото.

— Препечена филийка? — попита баща му и отпусна стегнатата си вратовръзка.