Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

То се подчини, едва на няколко крачки от тях и зяпна тримата пазачи с неприкрито самодоволна усмивка на двете си глави.

— К’во правиш тука? — попита един от полулюдоедите.

— Тъкмо се канехме да се махнем! — извика рижата глава.

Челюстите на чудовищата увиснаха миг по-късно, когато едрият човек (а той наистина беше човек!) захвърли настрани одеялото, с което се бе заметнал, а рижото джудже скочи от раменете му и се претърколи настрани. Мъжът пък отскочи на другата страна. Кълбо гъста пара изригна там, където допреди малко бе стоял мнимият етинг и се спусна право върху стражите.

Те изкрещяха, ала полярният червей вече бе пробил снегът и заплашително се издигна над тях. — Какъв ти етинг, идиоти такива! — изрева полулюдоедът до огъня и с типична за расата си лоялност хукна на юг, към сигурността на могилата.

Не бе направил и три крачки, когато струйка синя светлина проряза въздуха и в бедрото му се заби стрела. Звярът се олюля, изрева от болка, и така и не видя как рижото джудже се хвърли отгоре му с брадва в ръка. Накрая, просто за всеки случай, то с все сила стовари щита си в лицето на падналото чудовище, оставяйки съвсем ясен отпечатък от халба с пенливо пиво върху бузата му.

Черпейки увереност от шума на битката, който долиташе зад гърба му, Риджис бавно се катереше по насрещната стена на клисурата, точно под ръба, така че пазачите да не го видят. Двамата с Дризт бяха оставили другите трима при западната стена, а после и те се бяха разделили — елфът щеше да заобиколи стражите и да ги нападне откъм гърба, докато той самият предпочете стената.

Усмивката на Дризт, когато се разделяха, красноречиво говореше, че той не очаква особена помощ в предстоящата битка и че според него полуръстът иска само да си намери някое скришно местенце. Ала Риджис имаше напълно готов план и почти бе достигнал мястото, където смяташе да го приведе в действие — солидна маса лед и втвърден сняг, издадена над дъното на клисурата.

Той се промъкна под нея, като много внимаваше да се придържа плътно до каменната стена, и започна да удря основата й с малкия си боздуган.

Хвърли поглед насреща, тъкмо когато полярният червей надигна глава за втори път, захапал един от полулюдоедите в страховитата си паст. Риджис усети как го обзема съчувствие към заловения звяр, когато червеят изви глава назад и отвори уста, така че жертвата му се изтърколи надолу по гигантския, нажежен гръб. Как само се замята обреченото чудовище!

Малко по-надалеч Риджис видя Уолфгар, Бруенор и Кати-Бри да тичат на юг, отдалечавайки се колкото се може повече от червея и тримата смъртоносно ранени полулюдоеди.

В този миг нейде над главата на полуръста се разнесе шум и той разбра, че стражите най-сетне бяха забелязали, че отсреща става нещо лошо.

— Помощ! — извика той.

Изведнъж всичко утихна.

— Помощ! — повтори той.

Над него се чу някакво раздвижване и ледът изпращя, когато един от стражите се приближи, за да провери какво става.

— Ей, жалък дребосък! — изрева полулюдоедът миг по-късно и завря главата си под леда.

Очевидно се беше проснал по корем на земята и сега се взираше невярващо в полуръста, протегнал тежката си лапа към него.

— Хайде! Хайде! — молеше се Риджис, докато отново и отново стоварваше боздугана си в основата на ледената маса.

После обаче трябваше да спре и да се дръпне, за да избегне ръката на чудовището.

Полулюдоедът пропълзя още по-напред. Ледът изпука застрашително.

— Пипнах те!

Тържествуващият вик на чудовището внезапно се превърна в писък на изненада и ужас, когато ледената маса се откъсна и полетя към дъното на клисурата, повличайки го със себе си.

— Пипна ме, значи? — подигравателно повтори Риджис.

— Аха! — разнесе се неочакван отговор над главата му и той бавно вдигна поглед.

Там, с копие в ръка и достатъчно близо, за да го прониже, стоеше вторият пазач. За миг Риджис се поколеба дали да не се пусне и да се надява, че ще успее да забави падането си достатъчно, за да не се пребие, но чудовището изведнъж се вдърви и залитна напред. Поиска да се обърне, но така само даде възможност на нападателя си да посече лицето му и полетя през глава към дъното на клисурата, а на негово място се появи Дризт и протегна ръка.

Риджис я улови и елфът го издърпа до себе си.

— Петима убити! — възторжено рече полуръстът, без да може да сдържи задоволството си от победата, която неговата информация им бе донесла. — Видя ли? Оказах се прав. Четирима, може би петима — така предположих и те се оказаха точно там, където ти казах!