Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

— Изгубих Щитозъб по своя вина — заяви той, нещо, което останалите вече знаеха. — Сега разбирам грешката… своята грешка. Затова ще опитам да си го върна, колкото се може по-скоро, напук на снега и лошото време, независимо дали трябва да се боря с пирати и дори с дракони. Но не мога да искам от вас, от никого от вас, да дойде с мен. Няма да ви се разсърдя, ако решите да се приберете в Десетте града или в някое от поселищата, разположени по-наблизо. Аз обаче продължавам напред. Това е мое задължение и моя отговорност.

— Да не мислиш, че ще те пуснем да идеш сам? — възкликна Кати-Бри, ала той я прекъсна.

— На драго сърце ще приема всяка помощ, която решите да ми окажете, макар да знам, че не я заслужавам.

— Пълни глупости! — изсумтя Бруенор. — Разбира се, че идваме, теле такова. Ти се забърка в тая каша и сега трябва да ти помогнем да се измъкнеш от нея!

— Опасностите… — започна варваринът, ала Бруенор не го остави да се доизкаже.

— Людоеди и някакви си пирати! Нищо работа. Ще избием част от тях, останалите ще прогоним, ще си върнем чука и ще сме си у дома, преди да се е запролетило. А ако се окаже, че имат и дракон… — джуджето замълча и се ухили заканително. — Е, тогаз ще го отстъпим на теб.

Шеговитите му думи дойдоха точно навреме и те изведнъж се почувстваха както преди — четирима приятели, поели заедно на приключение.

— Пък ако някога отново си изгубиш чука — изрева Бруенор и размаха пръст в лицето на варварина, — лично ще те погреба, преди да ида да си го взема обратно!

Бруенор сякаш се канеше да продължи още дълго, ала в този миг откъм входа се разнесе глас и всички се обърнаха натам.

Робилард и Риджис влязоха в пещерата.

— Открихме ги — съобщи полуръстът, преди Робилард да успее да каже каквото и да било, и като втъкна палци в реверите на дебелата си, вълнена жилетка, гордо изпъчи гърди. — Влязохме чак вътре, покрай стражите людоеди…

— Не сме сигурни, че наистина става въпрос за Шийла Крий — прекъсна го Робилард, — но по всичко личи, че намерихме откъде е дошла онази група човекоядци — подземен комплекс от тунели и пещери близо до морето.

— С излаз на вода, достатъчно голям, за да побере цял кораб — побърза да добави Риджис.

— Мислиш ли, че е Крий? — обърна се Дризт към магьосника.

— Така изглежда — отвърна Робилард, почти без колебание. — На няколко пъти сме преследвали кораб, за който вярвахме, че е „Кървавия кил“, но винаги то изпускахме от поглед нейде из онези води. Отдавна подозираме, че си има тайно пристанище, може би дори цяла пещера. Онова, което видяхме днес, със сигурност потвърждава предположенията ни.

— Значи там трябва да отидем — рече елфът.

— Не мога да ви пренеса всичките — поклати глава Робилард — Този там определено е прекалено голям, за да го взема на гръб — при тези думи той посочи Уолфгар.

— Знаеш ли пътя? — обърна се Дризт към Риджис и той се изпъна, сякаш се канеше да му изкозирува.

— Мога да го намеря — увери ги той.

Робилард кимна:

— Няма да ви отнеме повече от един ден. Е, вече знаете накъде да поемете. Ако — погледът му ги обходи един по един и се спря върху Уолфгар, — ако решите да не тръгнете след Шийла Крий сега, на драго сърце ще приемем всички ви на борда на „Морски дух“ през пролетта, когато заедно ще се опитаме да си върнем изгубеното.

— Тръгваме сега — рече варваринът.

— През пролетта Крий вече няма да я има, та да я преследваме заедно — засмя се Бруенор и стовари тъпата страна на секирата върху отворената си длан, за да подсили думите си.

Робилард се разсмя и кимна.

— Добри ми Робилард — обади се и Дризт, — ако след време зърнете „Кървавия кил“ на хоризонта, приближете се и го поздравете, преди да го потопите. Нищо чудно да се окаже, че на борда сме ние и го караме към най-близкото пристанище.

Робилард отново се засмя, още по-силно:

— Не се и съмнявам — рече той и потупа елфа по рамото. — И ви моля, ако наистина се срещнем в открито море, гледайте вие да не ни потопите!

Всички се засмяха, ала веселието им не трая дълго. Робилард мина покрай Дризт и застана пред Уолфгар.

— Никога не съм те харесвал особено — заяви той направо.

Варваринът понечи да изсумти презрително, но се овладя навреме и го остави да продължи. Всъщност, Уолфгар смяташе, че напълно си заслужава хокането, което според него щеше да последва. Той се изпъна и вдигна глава, но не каза нищо.

— Ала може би никога не съм те познавал — продължи Робилард. — Може би все още ти предстои да откриеш истинския Уолфгар, син на Беорнегар, и ако някога го сториш, заповядай обратно на борда на „Морски дух“. Дори един свадлив, стар магьосник, видял прекалено много слънце и прекалено много солена вода, може да си промени мнението.