Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

— Заслужава да го набиеш! — заяви Риджис и кимна по посока на Уолфгар.

— Каква полза от това? — въздъхна елфът.

— Според мен някой трябва да му понатрие носа.

Дризт поклати глава:

— Реакцията му, когато Киерстаад го дръпна, беше само това — инстинктивен отговор.

Всъщност елфът като че ли започваше да разбира настроението на варварина малко по-добре и бе сигурен, че приятелят му е ударил Киерстаад без никакъв умисъл. Той самият прекрасно помнеше времето, което бе прекарал в Мелей-Магтиър, воинската школа на Мензоберанзан. В онзи опасен свят, където зад всеки ъгъл се спотайваха врагове, бе виждал подобно поведение безброй пъти, нещо повече, сам той неведнъж бе постъпвал по абсолютно същия начин. Да, Уолфгар може и да се намираше сред приятели, на достатъчно сигурно място, ала емоционално все още бе пленник на Ерту, вечно нащрек, готов да се брани от атаките на демона и скверните му слуги.

— Беше просто инстинктивна реакция и нищо повече.

— Можеше поне да се извини — настоя Риджис.

Не, не можеше, помисли си Дризт, но на глас не каза нищо. Изведнъж му хрумна нещо, от което в лавандуловите му очи заигра особено весело пламъче.

— За какво мислиш? — попита полуръстът, който и друг път бе виждал този издайнически блясък в погледа на приятеля си.

— За великани — отвърна елфът с лукава усмивка — и за опасностите, които дебнат минаващите каруци.

— Смяташ ли, че ще ни нападнат тази нощ?

— Смятам, че са в планината и навярно се готвят да изпратят цял плячкосващ отряд насам — искрено отговори Дризт. — Мисля си за това, че би трябвало да сме си тръгнали много преди те да се появят.

— Би трябвало? — повтори Риджис, без да откъсва изпитателен поглед от пламъчето в очите на приятеля си (пламъче, което със сигурност не беше просто игра на последните слънчеви лъчи), които сега бяха насочени към заснежените върхове, белеещи се далеч на юг. — Какво си намислил?

— Не можем да ги изчакаме да се върнат — обясни Дризт. — Но и не бива да ги оставим да правят каквото си искат с керваните, които ще минат оттук след нас. Май двамата с Уолфгар трябва да се поразходим тази нощ.

Челюстта на полуръста увисна от изненада и елфът избухна в смях.

— Докато живеех с Монтолио, пазителя, който ме обучи, научих доста за конете — опита се да обясни той.

— Възнамеряваш да отведеш някой от конете на търговците в планината? — попита Риджис, без да вярва на ушите си.

— Не, не — успокои го Дризт. — На млади години (преди да изгуби зрението си, разбира се) Монтолио бил отличен ездач. И винаги си избирал най-силните и най-непривикнали на седло и юзди жребци. Имал си обаче една хитрина, за да ги укроти достатъчно, че да го слушат. Както той ми казваше, извеждал ги на някоя поляна „да ги поизпоти“ — държал ги на дълъг повод и плющял с камшика си, принуждавайки ги да обикалят в кръг и дори да скачат.

— Не ставали ли по този начин още по-необуздани? — учуди се полуръстът.

Елфът поклати глава.

— Монтолио ми обясни, че най-силните коне притежават твърде много енергия. Затова той ги извеждал и им давал възможност да се освободят от част от нея. Когато след това ги яхнел, те били все така силни, ала далеч по-кротки.

Риджис сви рамене и кимна — в тактиката на стария пазител наистина имаше логика.

— Какво общо има това с Уолфгар… — попита, ала още докато изричаше думите, по лицето му се изписа разбиране. — Имаш намерение да постъпиш с него по същия начин, по който Монтолио постъпвал с конете!

— Мисля си, че може би приятелят ни се нуждае от някоя хубава битка. Освен това наистина искам да се погрижа никой великан да не създава неприятности по тези места.

— Ще ви трябват часове, докато стигнете до планината — каза Риджис и хвърли поглед на юг. — Дори повече, ако следите им не са достатъчно ясни.

— Въпреки това, ще се движим много по-бързо от вас тримата, ако останете с Камлейн, както му обещахме — отвърна Дризт. — С Уолфгар ще се присъединим към вас след два-три дни, много преди да сте свърнали зад Гръбнака на света.

— На Бруенор никак няма да му хареса да отидете без него — отбеляза Риджис.

— Не му казвай тогава — посъветва го елфът и без да изчаква лесно предсказуемия въпрос на приятеля си, допълни: — Не казвай и на Кати-Бри. Обясни им, че сме тръгнали през нощта, като сме обещали да се върнем вдругиден.

Полуръстът въздъхна недоволно — добре помнеше предишния път, когато Дризт бе решил да потегли на път, заклевайки го да си мълчи, при което почти обезумялата Кати-Бри бе изкопчила информацията едва ли не с ритници.