Р. Салваторе - Наемниците - цялата трилогия

Това не беше всичко, разбира се, и Джарлаксъл беше наясно. Ентрери бе получил точно каквото бе искал от шапката, защото сега тя беше много по-мека, когато й липсваше телта. Идеята да постави на място Джарлаксъл просто беше допълнителна награда.

Ентрери продължи да го гледа още миг, а после вдигна малката торба със злато и излезе от къщата.

— Някоя буболечка трябва да го е полазила по задника нощес — каза Атрогейт, който се надигна от пода и се протегна, за да прогони болежките от възлестите си стари мускули.

Все още загледан в отдалечаващия се мъж и премятайки отхвърлената шапка в ръцете си, Джарлаксъл отговори:

— Не, космати ми приятелю, нещо много по-сериозно е. Артемис беше принуден да си спомни миналото и сега трябва да се изправи срещу истината за себе си.

Ставаш свидетел на собственото си настроение, когато говореше за цитаделата Фелбар.

— Казах ти, че не искам да говоря за това.

— Именно. Само че Артемис не говори. Преживява го в сърцето си. Страхувам се, че ние му го причинихме, когато му дадохме флейтата — най-после мрачният елф се обърна и погледна джуджето. — И сега трябва да му помогнем да преживее това.

— Ние? Доста те бива да подхвърляш тази дума насам-натам, елфе. Естествено, ако знаех за какво говориш, можеше да съм склонен да се съглася. От друга страна, мисля си, че ако се съглася с теб, само ще си навлека неприятности.

— Вероятно.

— Буахаха!

Джарлаксъл разбра, че може да разчита на джуджето.

Ситуацията на площада тази сутрин бе същата, както когато Ентрери и Джарлаксъл я бяха видели за пръв път и както беше почти всяка сутрин. Калдъръмът едва се виждаше под тълпите насядали селяни и дългите опашки, които водеха до двете маси от двете страни на големите порти на Дома на Пазителката.

Когато пристигнаха, Джарлаксъл и Атрогейт лесно забелязаха Артемис Ентрери сред дрипавото множество. Беше се наредил на опашката пред най-далечната маса, което се стори странно на Джарлаксъл, докато не забеляза седналия там свещеник, същият, когото бе видял на бедняшкото гробище предишния ден. Зачуди се дали Ентрери не се е сближил с този човек.

С Атрогейт по петите, мрачният елф пресече напряко първата опашка от селяни и мина на зигзаг през площада, за да стигне до спътника си. Наредените веднага след Ентрери се възпротивиха на пререждането — или поне започнаха, докато Атрогейт не ги накара да млъкнат. С доминиращите си боздугани и с лице, белязано от стотиците години битки, Атрогейт без проблем подтисна протестите на бедняците.

— Върви си — каза Ентрери на Джарлаксъл.

— Би било нехайство от моя страна…

— Върви си — повтори убиецът и се извърна, за да погледне елфа в очите. Джарлаксъл отвърна на погледа му за няколко мига, достатъчно дълго, за да може опашката пред тях да се разреди и когато Ентрери отклони очи, на практика вече беше пред масата. Ентрери му изсумтя пренебрежително, но Джарлаксъл не се дръпна на повече от няколко крачки.

— Първо на гробището, а сега тук — каза свещеникът, Госитек, когато дойде редът на Ентрери. — Наистина криеш изненади.

— По-големи, отколкото си представяш — отвърна Ентрери и сложи торбата със злато на масата, която се разтресе под тежестта й. При приземяването си торбата се разтвори леко, разкривайки лъскавия жълт метал, и селяните зад Ентрери ахнаха едновременно със свещеника пред него, чиито очи се опулиха толкова силно, че сякаш щяха да се изтърколят върху купчината монети.

Стражите зад Госитек се приближиха, за да отблъснат напиращата тълпа, а Госитек най-накрая изпелтечи:

— Да не се опитваш да предизвикаш размирици?

Изглеждаше, че едва намира дъх, за да проговори.

— Искам да купя индулгенция — отговори Ентрери.

— Гробището…

— За име, отдавна забравено от свещениците на Селуней, проклети да са обещанията им.

— К-к-какво искаш да кажеш? — заекна Госитек и посегна да затегне връвта и да скрие златото, преди да предизвика масова истерия. Ала когато посегна да придърпа торбата към себе си, ръката на Ентрери бързо и здраво стисна китката му с желязна хватка, която го спря.

— Д-да, името… — запъна се Госитек, обръщайки се към писаря си, който седеше със зяпнала уста и гледаше глупаво. — Запиши името — и това ще бъде велика индулгенция…

— Не от теб — уведоми го Ентрери.

Госитек го изгледа неразбиращо.

— Ще купя тази индулгенция единствено от Благословения Праведен Глас — обясни Ентрери. — Той лично ще получи златото, лично ще запише името и лично ще каже молитвите.