Р. Салваторе - Наемниците - цялата трилогия

Той отново изпълзя нагоре и погледна за последен път към Ентрери, питайки се какво може да произлезе от това.

Спусна се долу, носейки малко повече вина на крехките си рамене.

— Няма да намериш имена върху тези камъни — каза свещеникът на Ентрери, когато убиецът случайно се приближи до него.

Ентрери вдигна очи и за пръв път обърна внимание на свещеника — същият, който събираше пари за индулгенции на площада онзи ден — до такава степен го бяха погълнали мислите за пръстта и многото души, погребани под нея. Забеляза защитната поза на мъжа и разбра, че свещеникът се чувства заплашен.

Сви безпомощно рамене и се дръпна малко назад.

— Не се случва често човек с явно добро положение като твоето да дойде тук — настоя свещеникът.

Ентрери се обърна и отново го погледна.

— Искам да кажа, че тези окаяници нямат много посетители — продължи свещеникът. — Повечето са незнайни, необичани и нежелани… — думите му завършиха със снизходително хихикане, което рязко спря при смръщването на Ентрери.

— Но все пак вие записвате имената им в свитъците си, когато ви дават монетите си на площада — отбеляза убиецът. — Дошъл си тук горе, за да се помолиш за тях ли? За да изпълниш индулгенциите, които са купили на масата ти?

Свещеникът се прокашля и заяви:

— Аз съм Благочестив Госитек.

— Объркал си се — не ми пука.

— Аз съм свещеник на Селуней — възрази мъжът.

— Ти си шарлатанин, който продава лъжлива надежда.

Госитек се изпъна и поправи робата си.

— Внимавай какво говориш… — каза той, показвайки с изражението и интонацията си, че очаква да чуе името на Ентрери.

Ентрери не мигна и отначало нищо не каза. Това беше единственият начин да се възпре да не скочи през десетте крачки, които го деляха от Госитек, и да не го хвърли от скалата.

Припомни си, че не трябва да прави нищо прибързано. Младежът едва ли имаше и половината от годините му и нямаше как да е бил свързан с майка му.

— Както казах, аз съм Благочестив Госитек — повтори мъжът, очевидно черпейки сили от пренебрежението на Ентрери. — Привилегирован писар на самия Върховен клирик Йозумиан Дудуи Ииночек, Благословения Праведен Глас. Не смей да ме нагрубяваш. Ние управляваме Дома на Пазителката. Ние въплъщаваме надеждата и молитвите на Мемнон.

Продължи да дърдори още известно време, но Ентрери едва го чуваше, защото името Ииночек разбуди спомените му.

— На колко години е? — попита Ентрери, прекъсвайки глупака.

— Какво? Кой?

— Този човек, Благословеният Праведен Глас?

— Ииночек?

— На колко години е?

— Ами, не знам точната…

— На колко години е?

— Може би шестдесет? — думите на Госитек бяха едновременно отговор и питане.

Ентрери кимна, припомняйки си младия и пламенен свещеник, феноменалния оратор, благословения праведен глас, който често изнасяше силни проповеди от балкона на Дома на Пазителката. Припомни си, че бе гледал няколко от тях, застанал до младата си майка, отправила устремено нагоре очи и с обнадеждено сърце.

— И от колко години този човек е в Дома на Пазителката? — попита Ентрери. — И е известен като Благословения Праведен Глас от…

— От началото — потвърди Госитек. — И да, бил е млад, когато се е присъединил към свещениците на Селуней. Защо? Познаваш ли го?

Ентрери се обърна и си тръгна.

— Преди си живял тук — извика след него Госитек, но Ентрери не спря.

— Как се казваше тя? — попита проницателният свещеник.

Ентрери спря и се обърна, за да го погледне.

— Жената, която търсиш — обясни Госитек. — Жена е, нали? Как се казваше?

— Тя нямаше име — отвърна Ентрери. — Не и такова, което би запомнил. Огледай се и ще намериш своите отговори. Виж имената им, защото те са врязани във всеки камък.

Госитек се изпъна.

Ентрери си тръгна от гробището.

Ентрери почти не погледна Джарлаксъл, когато вземаше торбата със злато.

— Заповядай, за мен е удоволствие — каза мрачният елф с повече развеселеност в гласа, отколкото сарказъм.

Единственото, което получи в отговор, беше:

— Знам.

Настроението на Ентрери не изненада Джарлаксъл.

— Виждам, че днес носиш шапката си — каза той, опитвайки се да разведри обстановката, имайки предвид черната шапка с тънка периферия, която му бе дал и която имаше много магически свойства — макар и не толкова, колкото голямата шапка на Джарлаксъл, разбира се! — Не съм я виждал на главата ти от много време насам.

Ентрери го изгледа. Шапката имаше твърда форма благодарение на тънката тел по периферията. Ентрери посегна към магическо-механичната щипка, разположена точно над лявото му слепоочие. С леко движение на пръстите я освободи и с извиване на китката си свали шапката и я хвърли на Джарлаксъл, все едно припомнянето откъде бе получил шапката бе убило желанието му да я носи.