Р. Салваторе - Наемниците - цялата трилогия

Един старец се дотътри вътре. Дребен и прегърбен, той вървеше с толкова малки крачки, че трябваше да направи дузина стъпки до масата, която беше само на метър от вратата.

Ентрери чу как кремъкът удря огнивото и една свещ грейна, позволявайки на убиеца да огледа добре лицето на стареца. Беше слаб, много слаб, направо мършав, а плешивата му глава беше толкова зачервена от безмилостното мемнонско слънце, че сякаш грееше на слабата светлина. Имаше рошава сива брада и непрекъснато кривеше лицето си, от което челюстта му стърчеше и брадата му изпъкваше още повече.

Измъкна малка кесия с мръсните си треперещи ръце и успя да изсипе съдържанието й на масата. Без да спира да си мърмори, започна да подрежда медните и сребърни монети и другите блестящи неща, които Ентрери разпозна като полираните камъни, които се намираха между скалите на юг от доковете. Убиецът разбра това, защото помнеше добре, че някои от хората от квартала ходеха там и събираха хубави камъни, които продаваха на жителите на Мемнон, които плащаха за тях предимно за да се отърват от дразнещите скитници.

Ентрери не беше сигурен в самоличността на мъжа, но знаеше, че определено не е Белригър. Нямаше как годините да са прегърбили така баща му.

Мъжът започна да се киска и Ентрери се ококори, щом го чу — бе чувал този смях преди. Надигна се, без да издаде звук и се приближи до масата. Все още незабелязван от стареца, той стовари ръката си върху монетите и камъните.

— Какво? — попита старецът, дърпайки се назад и обръщайки се към Ентрери.

Този див поглед… миризмата на дъха му…

Ентрери разбра.

— Кой си ти?

Ентрери се усмихна.

— Нима не помниш собствения си племенник?

— Проклятие, Тосо-паш — каза мъжът, когато влезе час по-късно. — Ако ще сереш, стой извън… — Носеше запалена свещ и бе тръгнал право към масата, но се спря, когато някой бутна вратата зад него — очевидно някой, който бе застанал зад нея и причакваше.

Белригър направи крачка напред и се обърна.

— Ти не си Тосо — каза той, преценявайки Ентрери.

Ентрери впери поглед в мъжа за няколко секунди, защото определено разпозна Белригър. Годините не го бяха пожалили. Изглеждаше изпит и изтънял, сякаш не се беше хранил с друго освен със силния алкохол, който без съмнение редовно изливаше в гърлото си.

Ентрери погледна покрай него към далечния заден ъгъл и Белригър също отмести поглед натам, завъртайки свещта, за да освети мястото. Там лежеше Тосо-паш с наведена надолу глава и малка локва кръв около кръста му.

Белригър се обърна с ярост и страх, изписани на лицето му, но ако имаше намерение да се нахвърли на натрапника, гледката на насоченото към него дълго червено острие изглежда го разубеди.

— Кой си ти? — прошепна той.

— Някой, който току-що си уреди сметките — отговори Ентрери.

— Убил си Тосо?

— Вероятно все още не е мъртъв. Раните в корема са по-бавнодействащи.

Белригър се запъна сякаш просто не можеше да намери думи.

— Знаеш какво ми причини — заяви Ентрери.

Белригър заклати глава и най-после успя да каже:

— Причинил ти е? Кой си ти?

Ентрери се изсмя.

— Виждам, че нямаш семейна лоялност. Не съм изненадан.

— Семейна? — изговори Белригър, а после очите му се ококориха още повече, когато отново запита:

— Кой си ти?

— Знаеш кой съм.

— Омръзнаха ми игрите ти — каза Белригър и понечи да си тръгне. Но червеният меч се стрелна и върхът се озова под брадичката му, с което го прикова на място.

С леко завъртане на китката си Ентрери принуди мъжа да се върне до масата, след което се приближи и отново изви острието, насочвайки Белригър към един стол, където той се стовари.

— Това са думи, които съм чувал и преди — каза Ентрери, придърпа другия стол и седна по-близо до вратата. — Обикновено следвани от опакото на дланта ти.

Сега почти съм готов да приветствам този шамар.

Белригър сякаш едва дишаше.

— Артемис? — попита той едва чуто.

— Толкова ли съм се променил, татко?

След още няколко мига, в които си поемаше дъх, Белригър най-накрая сякаш се овладя.

— Какво правиш тук? — той хвърли поглед отстрани на масата към изящния меч и фините дрехи на Ентрери. — Ти избяга от това място. Защо ти е да се връщаш?

— Избягал съм? Бях продаден в робство.

Белригър изпръхтя и отмести поглед.

Ентрери стовари ръката си върху масата, изисквайки пълното внимание на мъжа.

— Това забавно ли ти е?

— Не извиква никакви емоции у мен. Не беше мое решение, нито моя грижа!