Р. Салваторе - Наемниците - цялата трилогия

Виж, с Шарлота бе съвсем различно. Посветеше ли я веднъж в плана си за Кохрин Соулз, щеше да му се наложи да я държи изкъсо. Тя най-вероятно би изтичала право при Джарлаксъл, или дори при Рай’ги и Кимуриел, и би използвала трупа му (а че с него щеше да бъде свършено, нямаше никакво съмнение), за да се издигне.

Пък и защо му бе да повдига въпроса за Далабад пред Шарлота сега, след като вече бе уредил това да стане по друг начин. Дуавел щеше да подхвърли пред нея няколко внимателно обмислени лъжи за Далабад и предсказуемата Шарлота (поне когато ставаше дума за ситуации, от които можеше да се извлече лична облага) начаса щеше да ги подшушне на Джарлаксъл, подсилвайки по този начин ефекта от внушенията на Ентрери, че Далабад е място, което си струва да бъде завладяно.

— Никога не съм вярвала, че е възможно да съжалявам за Басадони паша — подхвърли Шарлота — най-недвусмислената забележка, която бе правила досега.

— Та ти не можеше да го понасяш — напомни й убиецът.

Шарлота не го отрече, но и не се отказа от думите си (и не върна думите си назад).

— Страхът, който си изпитвала от него, изобщо не може да се мери с този, който ти вдъхват Мрачните — отбеляза Ентрери. — И с право се боиш. Басадони беше лоялен и поради това — предсказуем. Мрачните елфи не са нито едното, нито другото и това ги прави неимоверно опасни.

— Кимуриел ми каза, че си живял в Мензоберанзан. Как успя да оцелееш?

— Оцелях само защото те бяха прекалено заети, за да си губят времето да ме убиват — искрено отговори палачът. — За тях аз бях просто един доблут, изгнаник от друга раса, и не си струвах усилието. Освен това подозирам, че Джарлаксъл ме е използвал, за да разбере още по-добре обитателите на Калимпорт.

Това извика развеселена усмивка върху плътните устни на Шарлота:

— Не бих нарекла Артемис Ентрери типичен обитател на Калимпорт. Ако Джарлаксъл наистина вярваше, че всички тук притежават твоите умения, силно се съмнявам, че би се осмелил да дойде в града, та дори да водеше цял Мензоберанзан със себе си.

Ентрери се поклони леко при тези ласкателни думи, без изобщо да се впечатли — подобни хвалебствия никога не бяха имали особен ефект върху него. Според убиеца човек или бе достатъчно способен, или не бе, и никакви празни приказки, целящи да убедят останалите в превъзходството му, нямаха значение.

— Това трябва да сторим и сега — продължи той. — Трябва да внимаваме Мрачните да са постоянно заети, което надали ще е много трудно, при положение че незнайно защо Джарлаксъл изгаря от желание да разшири владенията си на Повърхността. За нас двамата е най-добре гилдията на Басадони да е във война.

— Не и в града — уточни Шарлота. — Действията ни започват да привличат вниманието на властите и нищо чудно те да предприемат нещо. За нас двамата е по-добре, ако Мрачните воюват, но не и с някой от другите калимпортски домове.

Ентрери кимна, доволен, че подмятанията на Дуавел си бяха свършили работата толкова бързо и бяха довели хитрата Шарлота до подобно заключение. Това бе самата истина — ако възходът на дом Басадони станеше прекалено неудържим, много вероятно бе истината за силата, скрита зад фасадата му, да излезе наяве. Случеше ли се това, цял Калимшан щеше да се надигне срещу воините на Джарлаксъл, с пагубни за Бреган Д’аерте последици. В началото Ентрери бе обмислял подобен вариант, но бързо го бе отхвърлил — съмняваше се, че той (пък и който и да било иблит) би оцелял, ако Бреган Д’аерте решаха да се завърнат в Подземния мрак.

Не, до абсолютния хаос, който би настъпил в този случай, Ентрери щеше да опре единствено ако нямаше никакъв друг избор.

— Но ти имаш право — продължи Шарлота. — Те трябва да са постоянно заети… поне бойната им част.

Ентрери се усмихна и без никакво усилие пропъди мимолетното желание да посвети Шарлота в плана си за Далабад. Нямаше смисъл — Дуавел щеше да се погрижи за това и много скоро Шарлота Веспърс щеше да изпълни задачата си, без дори да подозира, че е била използвана като пионка в личната игра на Артемис Ентрери.

А може би щеше да се досети каква е истината.

Може би на палача щеше да му се наложи да я убие.

За Артемис Ентрери, който години наред беше принуден да търпи двойната игра на Шарлота, тази мисъл бе наистина примамлива.

Гласът със сигурност му беше познат, но не и тонът. През всичките години, откакто познаваше наемника, Ентрери никога не го бе чувал да повишава ядосано глас.