Р. Салваторе - Наемниците - цялата трилогия

Това сравнение обаче не се нравеше на Ентрери.

Ша’лази Озул не бе нищо повече от уличен спекулант, посредник, който събираше информация не с хитрост, а със съдържанието на кесията си, а след това я продаваше на онзи, който предложеше най-много. Той бе най-обикновен, макар и много добър, търговец, пиявица, впила се в плътта на престъпния свят на Калимпорт.

Ентрери подозираше, че един ден ще намерят трупа на Ша’лази в някоя канавка и никой нямаше да си спомни повече за него.

Вярно, подобна съдба може би очакваше и Дуавел, но ако това се случеше, мнозина щяха да се опитат да открият убиеца й и да му отмъстят.

Нищо чудно Артемис Ентрери да бе един от тях.

— Прокълнат — повтори Дуавел, след като помисли малко.

— За онези, които почувстват жестокото му острие.

— За онези, които изобщо се докоснат до него — настоя полуръстката.

Ентрери се размърда и наклони глава на една страна, вперил заинтригуван поглед в пълната с изненади своя приятелка.

— Кохрин Соулз е заробен от него — обясни Дуавел. — Принуден е да живее зад непристъпни стени, защото съзнава колко ценен е мечът.

— Кохрин Соулз притежава и други съкровища — възрази Ентрери, ала и сам знаеше, че Дуавел е права, поне по отношение на Кохрин Соулз.

— Именно Нокътя на Шарон предизвиква гнева на магьосниците — отвърна Дуавел точно както палачът очакваше. — Както и гнева на онези, които възлагат защитата си на магьосници.

Ентрери кимна — полуръстката имаше право, но само донякъде. Нокътя на Шарон може и да бе истинско проклятие за Кохрин Соулз, но то бе само защото Соулз се бе окопал в място, където подобно съкровище бе трън в очите на мнозина, за които той беше както заплаха, така и постоянно изкушение. Сдобиеше ли се веднъж с могъщия меч, Артемис Ентрери нямаше никакво намерение да остава по тези земи. Онова, което за Кохрин Соулз бяха тежки окови, за палача щеше да бъде ключ към свободата.

— Мечът е древно творение — думите на Дуавел привлякоха вниманието на Ентрери. — Всички, притежавали го някога, са срещали смъртта си.

Полуръстката искаше забележката й да прозвучи драматично, ала убиецът изобщо не беше впечатлен.

— Всички рано или късно ще умрем, Дуавел — заяви той, черпейки решителност от мисълта за ада, в който се бе превърнал животът му, откакто Мрачните се бяха появили в Калимпорт. — Онова, което има значение, е как сме живели.

Дуавел го изгледа заинтригувано и Ентрери се запита дали не й бе разкрил твърде много. А може би думите му щяха да я изкушат да се опита да научи повече за силата, стояща зад палача и някогашната гилдия на Басадони. Ако хитрата Дуавел научеше истината и Джарлаксъл разбереше, че тя знае, нищо — нито магическите й защити, нито който и да било от съюзниците й, нито дори Артемис Ентрери и даже ползата, която мнозина имаха от нея — нищо от това нямаше да я спаси от наемника и безмилостните му войници. „Медната миза“ щеше да бъде срината из основи и за Ентрери нямаше да остане място, където да може да се отпусне и да се разтовари от грижите си.

Дуавел продължи да се взира в него, а по лицето й беше изписана смесица от професионално любопитство и… възможно ли бе това да е състрадание?

— Какво ли внася подобен смут в душата на Артемис Ентрери? — попита полуръстката, ала още преди да успее да довърши, убиецът се озова до нея с кама в ръка, толкова мълниеносно, че нито Дуавел, нито пазачите й разбраха какво става.

Палачът уж си седеше в креслото, а само миг по-късно вече бе до Дуавел, дръпнал бе главата й назад, а жестоката му кама бе оставила едва забележима драскотина върху гърлото й.

Полуръстката съвсем ясно усети ужилването на жестоката кама, която начаса започна да изпива жизнената й енергия.

— Ако някога въпросът ти напусне тези четири стени — прошепна убиецът на сантиметри от лицето й така, че тя усети горещия му дъх, — горчиво ще съжаляваш, че камата ми не те е довършила още сега.

След тези думи той се отдръпна и Дуавел побърза да даде знак на охраната си да не стреля, докато с другата ръка се зае да разтрива врата си.

— Сигурна си, че още е у Кохрин Соулз, нали? — попита Ентрери, повече за да смени темата и да върне разговора в предишното професионално русло, отколкото за да получи някаква важна информация.

— Някога беше у него, а той и до днес е жив — отвърна очевидно разтърсената Дуавел. — Какво по-убедително доказателство искаш.

Ентрери кимна и отново зае предишната си небрежна поза, ала опасните пламъчета в очите му не угаснаха.