Браян Маклелан - Кръвен обет

Четиримата се оттеглиха до третия етаж, преследвани от гвардейците. Те поемаха към четвъртия, когато дочуха пукота на въздушните оръжия. Този звук винаги смразяваше кръвта на всеки Отличник, защото той знаеше, че въпросните изстрели са насочени специално към него.

Влора се спъна в едно от стъпалата и залитна. Таниел скочи обратно надолу, прикрепяйки щика си, за да пресрещне приближаващия се гвардеец. С едно бързо движение барутният маг преряза гърлото на хилмана и се обърна да посрещне следващия противник. Въпросният беше почти с една глава по-висок и по-едър от него, но тази разлика не му помогна срещу удара с приклад, стоварил се в носа му. Гвардеецът се свлече на стълбите.

Тамас се чувстваше горд от уменията на сина си. Таниел беше стрелец, но притежаваше и безмилостни умения за близък бой.

Таниел се приготви да се нахвърли към четиримата оставащи гвардейци.

— Назад, Таниел! — нареди фелдмаршалът и взе Влора на ръце. Заради барутния транс той не усещаше тежестта ѝ. Тя стискаше зъби от болка. — Засегната ли е костта?

Тя поклати глава.

Тамас чу пукот; куршумът облиза лявото му рамо, прелитайки на сантиметри от главата на Влора. Той се обърна към дулото на изпразнената въздушна пушка, чийто щик вече политаше към стомаха му.

Фелдмаршалът пренесе тежестта ѝ върху едната си ръка, а с другата изтегли пистолета и стреля веднага. Гвардеецът се свлече, прострелян в окото.

Когато Тамас достигна петия етаж, и последните хилмани лежаха мъртви на стълбите. Там той и хората му спряха, за да направят оценка на състоянието си. Олем бе получил няколко рани, които трябваше да бъдат зашити, но никоя от тях не бе сериозна. Куршумът, преминал през бедрото на Влора, не беше засегнал костта; тя щеше да се оправи. Таниел беше невредим — все още погълнат от ожесточението на битката, той обърсваше щика си.

В даден момент Ка-поел се бе присъединила към тях. Червенокосото девойче миришеше на сяра, а ръцете му бяха черни. То бършеше ръце в дрехата си и се усмихна, когато забеляза погледа на Тамас.

От долния етаж долитаха изстрели и кънтенето на остриета. Тамас бавно си пое дъх, заслушан в сърцето на Влора. И двамата се бяха облегнали на стената; тя бе отпуснала глава върху рамото му. Той се отдръпна.

Откъм стълбите долетяха стъпки; миг по-късно на площадката изникна Сабон. По ръкава на куртката му личаха барутни петна; едната му ръка бе разсечена. При вида им той видимо си отдъхна.

— Някой ранен? — попита смуглокожият.

— Дребна работа — отвърна Тамас. — Тебе къде те завари суматохата?

— В офицерската столова. Онези изникнаха от нищото.

— Жертви? — попита фелдмаршалът. Тонът му питаше за важни хора.

— Неколцина — отвърна Сабон и поклати глава, разпознал незададения въпрос. — Имахме си работа предимно с паплач. Те ни изненадаха, но щом хората се организираха, почти нямаше битка. Гвардейците се бяха насочили право към теб.

— Сградата обезопасена ли е?

— Работим по въпроса.

— Пленници? — продължаваше да разпитва Тамас.

— Най-малко две дузини се предадоха веднага. Още четиридесет ранени. Всички те са хора на генерал Уестивън.

— Зная. — Тамас пристъпи до сина си и отпусна ръка върху рамото му. — Добра работа, Таниел.

Таниел отдели щика и го прибра, след което нарами пушката. След един кос поглед към Влора той кимна на Тамас.

— Дългът зове, сър.

Тамас наблюдаваше как Таниел слиза по стълбите, следван от дивачката. Той усещаше, че трябва да каже още нещо. Но не беше сигурен какво.

— Сабон?

— Слушам?

— Свържи се с лейди Винцеслав. Кажи ѝ, че се нуждаем от войниците ѝ. Проклет да съм, ако изпратя собствените си хора срещу барикадите на Уестивън. Организирайте команден пункт недалеч от тях. Влора… — За момент той замълча. — Върви със Сабон. Ти ще бъдеш зачислена към щаба ми.

— Таниел!

Таниел спря на площадката и погледна обратно нагоре, без да е сигурен дали да изчака. Той не искаше да слуша повикалия го глас.

Едно от близките тела се размърда под допира на ботуша му. Този гвардеец Таниел лично бе изкормил с щика си; сега хилманът се взираше с омраза насреща му. Раненият стискаше зъби, решен да не издаде болката си; въпреки това тя личеше. Струваше ли си да вика лекар за него? Раната бе смъртоносна.

— Ти няма да доживееш до края на седмицата — каза Таниел, прикляквайки до него.

— Предател — прошепна гвардеецът.

— Искаш ли да останеш жив още няколко дни, за да бъдеш подложен на разпит? — попита Таниел. — Или да сложиш край сега?