Браян Маклелан - Кръвен обет

Въпреки това животът не беше спрял. Хората все още се нуждаеха да работят, да ядат. Онези, които не бяха пряко замесени в този конфликт, се държаха настрана. Тамас бе свършил отлична работа с поддържането на реда.

По дразнещо стечение на обстоятелствата архивът, където Адамат се надяваше да открие копия от нужните му книги, се намираше зад барикадите на роялистите. Това не беше място, където той бе склонен да отиде сам.

Каретата спря пред триетажна сграда, указваща края на странична уличка в Талиан — бедната част на Адопещ. На тази улица имаше само един вход — двукрила зеленикава врата. Едното ѝ крило бе затворено и застопорено заради ронещата се мазилка. Другото бе открехнато; край него стоеше облегнат дребен мъж.

Адамат свали шапката и бастуна си с една ръка, възложил на другата да търси носна кърпичка. Той плати на кочияша и се отправи към вратата, изпроводен от тракането на отдалечаващия се файтон.

— Откъде си намерил ябълка по това време на годината, Йерам?

Приключил с обърсването на носа, Адамат прибра кърпичката обратно в джоба си.

Портиерът разкри криви зъби в усмивка.

— Добър вечер, сър. От около месец не бяхме ви виждали. — Той отхапа от ябълката си. — Братовчед ми има магазин край пекарския квартал; получава пресни плодове през цялата година.

— Говори се, че може да се стигне до война с Кез — рече Адамат. — Ще ти се наложи да чакаш до есента за нови ябълки.

Йерам скриви лице.

— Такъв ми е късметът.

— Как вървят двубоите днес?

От шапката си Йерам измъкна захабено парче хартия и се загледа в него.

— Сусмит спечели три поредни, а Формайкъл спечели два пъти. И двамата изглеждат грохнали, обаче организаторът казва, че трябва да се бият пак.

— След пет мача между двамата? — изсумтя Адамат. — Ще бъде жалка гледка. Няма да могат да се държат на краката си.

— Туй казват всички, затова няма много залози. Иначе всички, дето залагат, залагат на Формайкъл.

— Сусмит удря здравата.

Йерам го погледна лукаво.

— Стига да успее да удари. Формайкъл е по-отпочинал, по-млад и наполовина по-лек от Сусмит.

— Вие, младите, винаги бързате да отписвате опита — отбеляза Адамат.

Йерам прихна и продължи делово:

— Какво ще бъде?

От задния си джоб той измъкна сгънат лист, покрит с петна и зачеркнати линии. Него той опря направо на рамката и приготви късче въглен.

— Какъв е коефициентът? — на свой ред попита Адамат.

Йерам се почеса по бузата, при което остави петънце.

— Давам ви девет към едно.

Адамат повдигна вежди.

— Пиши ме двадесет и пет, на Сусмит.

— Рисковано — изсумтя Йерам. — Но пък разбирам.

Той вписа залога, сгъна листа и го натъпка обратно в джоба си. Адамат знаеше, че в действителност записването не е било нужно: паметта на Йерам почти не отстъпваше на неговата, и то без да е чудатост. Йерам никога не забравяше нечие лице, никога не забравяше залог и никога не изплащаше погрешно, макар насреща му да биваха отправяни подобни обвинения. Но в последно време това не бе се случвало, не и откакто боксовият ринг бе преминал под грижите на Съдържателя. Последният се отнасяше особено сериозно към хората, наскърбяващи служителите му.

Единствената светлина в помещението идваше от правоъгълните прозорци, разположени високо в тавана. Адамат трябваше да преодолее няколко завеси, които приглушаваха шума и скриваха вътрешността от погледи. Вътрешността на постройката бе заета от една-единствена зала, отдавна разчистена, с няколко трибуни и оградени паравани, зад които участниците да се оттеглят в почивка. В средата на залата се намираше мястото, предало името си и на самата постройка — арената. Тя бе с диаметър двадесет крачки, четири стъпки вдадена в пода.

Рамката на трибуна ограждаше арената, издигайки се почти до покрива. Адамат навлезе сред нея и прекоси до самия ръб на ринга. Всички места бяха заети — сред няколкостотинте присъстващи личаха господа с бастуни и шапки, улични работници и дори двама полицаи (черните наметала и униформените им шапки веднага биеха на очи).

Преди десет минути бе приключил поредният мач; работниците от Арената посипваха стърготини върху кървавите петна. Тихо мълвене изпълваше залата, нетърпеливо заради предстоящото насилие. Адамат вдишваше пот, мръсотия и миризмата на гняв. Той бавно изпусна дъха си. Боксът с голи ръце бе варварски, дивашки спорт. Забавен спорт , мислено си каза инспекторът и се усмихна.

Следващият му дъх донесе миризмата на прасе. Неотдавна Арената бе изпълнявала ролята на кочина. Преди това? Може би магазини — по времето, когато Талиан се смяташе за най-новата, най-богата и модерна част на града.