Браян Маклелан - Кръвен обет

Погледът на хилмана издаваше страданието му. Гласно той не каза нищо.

Таниел свали колана си и го сгъна.

— Захапи.

Гвардеецът го стори.

Всичко беше въпрос на секунди. Таниел избърса ножа си в униформата му и издърпа колана от челюстите му, за да си го сложи обратно. Защо той се занимаваше с подобни неща? В момента трябваше да се намира в университета и да се занася с момичетата.

Той се опита да си припомни последния път, в който бе срещал момиче. През първата си нощ във Фатраста, преди войната да започне, в един пристанищен бар той се бе запознал с девойка, с която бе флиртувал цяла нощ. С малко повече алкохол той би спал с нея, но не бе го сторил, защото не беше забравил Влора. Къде ли беше тази девойка сега? Той още пазеше нейна рисунка в скицника си.

Хилманът лежеше в краката му, намерил покой въпреки разпорения си стомах и алената линия, разсякла гърлото му. Ка-поел стоеше на няколко крачки от трупа и напрегнато се взираше в него.

— Да вървим — рече ѝ Таниел.

— Таниел, почакай.

В бързането си Влора стъпи накриво, залитна и трябваше да се вкопчи в перилата. Тя седна насред стълбите, притиснала длан върху раната си.

За момент двамата останаха загледани един в друг. Влора първа сведе поглед, към тялото в краката му.

— Как си?

— Жив — отвърна Таниел.

Последваха няколко мига мълчание. Таниел дочуваше приглушения от разстоянието глас на баща си. Неочакваната атака по никакъв начин не беше впечатлила Тамас. Същински пълководец.

Двама изкачващи се войници ги подминаха, друг слизаше надолу. От залата на първия етаж долиташе глъч, защото пленниците биваха подреждани.

— Прости ми — каза Влора.

По лицето ѝ се стичаха сълзи. Таниел потисна импулса си да изтича до нея и да я успокои. Той усещаше болката ѝ, физическа и емоционална, но барутният транс предотвратяваше реакция. А и самият той нямаше намерение да се поддава на това влияние.

Таниел пъхна палец в халката на панталона си и издаде челюст.

— Да вървим — обърна се той към Ка-поел.

Адамат раздразнено стисна зъби. Седем дена бяха изминали от преврата. Седем дена, откакто той бе посетил Ускан в търсене на отговори, а бе открил единствено още въпроси. Кой беше късал страници от библиотечни книги, посветени на религия и магия? Кой беше задигнал другите книги? И какво, в името на ямите, беше Обета на Крезимир?

В пекарския квартал той слезе от наемния файтон, за да си купи пай с месо, сетне продължи пътуването си по оръжейната улица. Тук миризмата на смазочно масло, дим и барут се виеше сред многобройните работилници и леярни. И шумът бе по-гръмък от обичайното. Тълпите бяха по-гъсти. На прага на всеки магазин седеше момче с купчина хартия, което приемаше нареждания и изреждаше числа. Из улицата крачеха скъпи дрехи и реднически мундири. На ъгъла стоеше вестоносец, който крещеше, че новата пушка „Хруш“ не бива да липсва в никой дом, чийто стопанин е загрижен за близките си. Оръжейните майстори разпродаваха пушките със същата бързина, с която ги изработваха.

Адамат се зае да преглежда днешния вестник. В него се споменаваше, че Таниел Двустрелни се бил завърнал в града, герой от фатрастанската война за независимост.

Сега той бил по следите на избягала Привилегирована. Според някои въпросната принадлежала към кралската кабала, други я сочеха за шпионка от Кез, изпратена да наблюдава барутните магове на Тамас. Във всеки случай жертвите от преследването бяха налице — и бяха десетки.

Адамат се надяваше, че Привилегированата или ще бъде заловена, или ще избяга от града, преди да се е проляла още кръв. В наближаващия сблъсък между Уестивън и Тамас щеше да се пролее достатъчно.

Роялистите бяха окупирали Центестършир, почти цялата средна част на Адопещ. Те бяха опитали да нанесат изненадващ удар срещу Тамас, но бяха отблъснати. И сега градът бе притихнал в очакване. Почти осемдесетгодишният генерал Уестивън бе събрал всички роялисти в града и бе издигнал достатъчно барикади, за да спре цяла армия. И всичко това само в една нощ. Фелдмаршалът бе отвърнал с призоваването на два легиона наемници от Крилете на Адом и разполагането на оръдия. До този момент не беше се стигало до престрелка. И двамата военни бяха достатъчно опитни, за да не горят от желание да превръщат центъра на Адопещ в бойно поле.

Случващото се беше истински кошмар. Двама от най-заслужилите пълководци от Деветте държави се изправяха един срещу друг в милионен град. В подобен сблъсък просто не можеше да се говори за победители.