Патрик Нес - Часът на чудовището

Мобилният телефон на майка му звънна веднъж, но тя не се събуди. Конър видя, че се обаждаше майката на Лили, и остави гласовата поща да си свърши работата. Написа си домашните на кухненската маса, като спря в момента, в който стигна до задачата по „животопис“ на госпожа Марл. После се качи в стаята си, порови се малко в Интернет, изми си зъбите и си легна. Едва беше изгасил лампата, когато майка му много виновно — и все така много уморено — влезе, за да го целуне за лека нощ.

Няколко минути по-късно Конър я чу как повръща в банята.

— Да дойда ли да ти помогна? — извика ѝ, без да става от леглото.

— Не, мили — извика в отговор майка му със слабия си глас. — Свикнала съм вече.

Точно това беше страшното. Конър също беше свикнал. Просто вторият и третият ден след началото на лечението винаги бяха най-лошите дни, дните, в които тя се чувстваше най-уморена, когато повръщаше най-много. Това беше започнало да им се струва нормално.

След малко повръщането спря. Конър чу щракването на ключа на лампата в банята, след това затварянето на вратата на майчината му спалня.

Оттогава бяха минали два часа. Два часа, през които той лежеше неподвижно и чакаше.

Какво чакаше?

Часовникът на шкафчето показваше 12:05. После цифрите се смениха — 12:06. Конър вдигна поглед към прозореца, здраво затворен тази вечер, макар че нощта отново беше топла. Часовникът примигна и показа 12:07.

Конър стана, отиде до прозореца и погледна навън.

Чудовището стоеше в средата на задния двор и го гледаше право в очите.

— Отвори — каза чудовището и гласът му прозвуча толкова ясно, сякаш крилата на прозореца не го отделяха от момчето. — Искам да говоря с теб.

— Да, бе — отвърна Конър полугласно. — Щото чудовищата само това искат. Да си говорим .

Чудовището се усмихна. Кошмарна гледка.

— Ако се наложи да вляза при теб със сила — рече то, — с радост ще го сторя.

После вдигна възлестия си дървен юмрук, готово да го забие в прозореца на стаята на Конър.

— Не! — каза Конър. — Не искам да будиш мама.

— Тогава излез тук навън — изрече чудовището и дори вътре в стаята ноздрите на Конър се изпълниха с мириса на влажна пръст, на дървесина и мъзга.

— Какво искаш от мен? — попита момчето.

Чудовището притисна лице до прозореца.

— Въпросът не е какво искам аз от теб, Конър О’Мали — рече то. — Въпросът е какво искаш ти от мен.

— Аз не искам нищо от теб — отговори Конър.

— Още не — каза чудовището. — Но ще поискаш.

— Това е само сън — каза си Конър, когато, застанал в задния двор, вдигна очи нагоре към чудовищния силует, очертан на лунното небе. Момчето скръсти ръце и ги притисна плътно до гърдите си, но не от студ, а защото не можеше да повярва, че действително беше слязъл на пръсти по стълбите, беше отключил задната врата и беше излязъл навън посред нощ.

Чувстваше се все така спокоен. Което беше странно. Този кошмар — защото всичко това не беше нищо повече от един кошмар, разбира се, просто кошмар — беше много по-различен от онзи, другия кошмар.

Това тук беше кошмар без ужас, без паника, без непрогледна чернота.

Но въпреки това чудовището стоеше пред очите му, ясно като най-ясната нощ, извисило се на десет-петнайсет метра над главата му, дишащо тежко в нощния въздух.

— Това е само сън — повтори Конър.

— Но какво е сънят, Конър О’Мали? — попита чудовището като се приведе напред и лицето му се изравни с лицето на момчето. — Дали пък настоящият миг не е всъщност действителен, а целият останал живот — сън? Кой може да каже?

При всяко движение на чудовището Конър чуваше скърцането на дървото, стенанията и болезнените прозевки на гигантското чудовищно тяло. Виждаше могъщите ръце на съществото, дебелите въжета от усукани клони, които безспир се гънеха и местеха — грамадните дървесни мускули, свързани към могъщия дънер-гръд, увенчани с кошмарна глава и зъби, които можеха да сдъвчат момчето на една хапка.

— Какво си ти? — попита Конър и притисна ръце още по-плътно до тялото си.

— Не трябва да питаш „какво“ съм — навъси се чудовището. — Трябва да питаш „кой“ съм.

— Е, кой си ти? — отвърна момчето.

Очите на чудовището се разшириха.

— Кой съм аз ли? — изрече то с гръмовен глас. — Кой съм аз?

Пред погледа на Конър чудовището сякаш порасна, стана още по-високо и грамадно. Внезапен силен вятър задуха, изви се около двамата, чудовището разтвори ръце широко, толкова широко, че те сякаш опряха в двата хоризонта, толкова широко, сякаш можеха да обхванат целия свят.